Виктор О'Рейли - Игрите на Палача

Близо десетина души тръгнаха с него към стария дъб. Трупът все още висеше там. За късмет на присъстващите той бе спрял да се люлее и висеше неподвижно, Фицдуейн съзнаваше, че повечето от хората по един или друг начин се бяха срещали със смъртта през живота си, а може би дори и с насилствената смърт. И въпреки това, обесването, със зловещата си слава на ритуално наказание, оказваше особено силно въздействие. Личеше по лицата им. Един от преподавателите, който не можа да се въздържи, повърна зад едно дърво. Звукът сякаш никога нямаше да престане. Още няколко изглеждаха така, сякаш всеки момент ще направят същото.

Двама младежи с атлетичен вид донесоха дълга алуминиева стълба. Като ги видя, Фицдуейн си спомни, че студентите в „Дрейкър“ прекарваха голяма част от времето си в извънкласни занимания. В случаен разговор преди няколко години един от преподавателите, който оттогава не беше в училището, бе казал: „Опитваме се да ги изтощим, лекетата му с лекета. Това е единственият начин да ги държим изкъсо“.

Фицдуейн си спомни, че много от студентите идваха от богати, но покварени семейства и половината от тях бяха достатъчно големи, за да гласуват, да създават семейства и да подлежат на военна служба. Вероятно някои от тях бяха и семейни. Така или иначе, изглежда, най-разумното решение бе да ги карат да се изкачват и спускат по скалите, или да се борят със студените води на Атлантика.

Застанали от едната страна на стария дъб в сумрака на гората, изчакаха да дойде полицията и линейката. Мина доста време. На острова нямаше полицейско управление. Най-близкото бе в Баливонейн, на около петнадесет километра по един осеян с дупки път. От време на време се завързваха разговори, които спазваха неписаното правило да не се обсъжда обесването. Фицдуейн, който стоеше настрани от групата както подобава на приносителя на лоши новини, дъвчеше стрък трева, облегнат на покрита с мъх скала.

Беше му интересно какво ще предприеме полицията. Бе убит човек и то насилствено. Трябваше да има разследване. Ако това се беше случило в Ел Салвадор, разследване едва ли щеше да има. Телата безцеремонно се захвърляха на купчините смет от полковете на смъртта. А в Камбоджа, където червените кхмери бяха избили десетки хиляди, едно тяло в повече не значеше нищо. Но тук, у дома, където насилието се срещаше по-рядко, отношението бе различно.

Пристигнаха двама полицаи: местният сержант, добре познат на Фицдуейн и един младок, на който му личеше, че е дошъл направо от тренировъчния полигон в Темпълмор. Сините им униформени панталони бяха напъхани в груби гумени ботуши, а шапките скриваха безизразните им лица. Сержант Томи Кийн беше леко запъхтян.

Нямаше да е редно да се каже, че не бе направен оглед на мястото на произшествието — напротив. Той продължи около шестдесет секунди, през които сержантът обиколи дървото няколко пъти, като гледаше към висящото тяло, а ботушите му оставяха ясни следи в меката пръст, заличавайки с официална категоричност всякакви предишни отпечатъци.

Погледът на Фицдуейн се насочи към тялото. На краката, леко разтворени и висящи неподвижно, имаше официални тъмнокафяви обувки, лъснати грижливо. Питаше се дали същата сутрин Рудолф бе лъснал обувките си и ако бе така, защо?

Подпряха стълбата на дървото. Сержантът я пробва няколко пъти, накара младока да я подпира за по-сигурно и едва тогава се качи. От джоба на якето си извади сгъваемо ножче с кокалена дръжка и го отвори. С нож в ръка той се огледа. Позата, в която бе застанал над тялото, напомни на Фицдуейн илюстрация на екзекуция през осемнадесети век, която някъде бе виждал.

— Хюго, ела да удариш една ръка! — каза сержантът. — Трябва да свалим тялото.

Фицдуейн пристъпи напред и застана точно под трупа. Чу се свистене от прерязване на въже и тялото падна в ръцете му. Той го подхвана и стомахът му се сви. Трупът бе все още топъл. Държеше го. От пречупения врат висеше обезобразената глава. Впоследствие той често се връщаше към този момент. Струваше му се, че физическият допир с тялото на този млад и вероятно доскоро перспективен мъж го бе изкарал от състоянието на страничен наблюдател и го бе довел до решението да не гледа на този случай като на една от многото прояви на насилие, а ако е възможно да разбере защо е било извършено.

Тялото бе поето от други и мигът, в който го бе държал в ръцете си, свърши. На земята бе поставен найлонов чувал. Докато полагаха раменете върху защитната покривка, от окървавената уста на момчето се изтръгна продължителен стон.