Виктор О'Рейли - Игрите на Палача

Тези, които познаваха фон Дрейкър добре, бяха доста озадачени от проявата на такива чувства у човек като него. Всъщност на адвоката си той беше казал следното: „Измисли нещо, за да не може старата вещица да се докопа до парите ми!“.

Богатството на „фондация за мир фон Дрейкър“, натрупано главно от оръжие и експлозиви, се увеличаваше и растеше. През по-голяма част от времето „Световният институт Дрейкър“ отваряше вратите си за бизнес. Приемаше за обучение подбрани групи ученици на възраст от шестнадесет до двадесет години от различни краища на света, които се обучаваха по средно тежка академична програма, в която силно бяха застъпени гребане, катерене, ориентиране и други силови дисциплини.

Институтът „Дрейкър“ се оказа успешно начинание главно заради уединението си. Той бе идеалното място, където изпращаха богатите, създаващи проблеми младежи. Освен това беше и смесено училище. Единствените условия за влизане в него бяха пари и връзки. Родителите, които пращаха децата си в „Дрейкър“, имаха по много и от двете.

Фицдуейн забави хода на коня. Чувстваше вятъра, който идваше от океана и соления му вкус по устните си. Бе започнал да се отпуска. Хубаво е да си у дома, въпреки лошото време.

Войните започнаха да му дотягат. Още по-неприятното беше, че досадните неуредици на съвременното пътуване го изморяваха. Колкото повече остаряваше, толкова повече го привличаше перспективата за тих и спокоен, дори уседнал живот.

По-голямата част от годината Фицдуейн прекарваше извън Ирландия. Не му бе приятно, но какво да се прави, горещите събития се случваха в други страни. През последните двадесет години той бе участник в тях като войник или като военен фотограф, преследвайки хората с пушка или с фотоапарат. Войната в Конго, Виетнам, арабско-израелската война, после отново Виетнам, Кипър, Ангола, Родезия, Камбоджа, Либия, Чад, Намибия, безкрайните Южноафрикански страни. Този ирландски остров бе неговият рай, неговото убежище, където си почиваше и възстановяваше духа си. Може би той не предлагаше нещо по-вълнуващо от това да гледаш как расте тревата, но беше единственото място без насилие и смърт.

Долу се виждаха малкият плаж, навесът за лодки и пристанът на училището „Дрейкър“. Отвесните скали правели мястото почти недостъпно докато фон Дрейкър не довел специалистите по експлозиви от компанията си. Те пробили тунел в скалите от градините на замъка до плажа.

Фицдуейн се движеше между стената на градината на училището и края на скалата. Сивият камънак на викторианския замък се открояваше заплашително. Водоливници се бореха за пространство със зъбери. Впечатлението от красотата на готическите арки се разваляше от неизмазаните греди. Часовниковата кула завършваше с нещо, наподобяващо Партенона. Историята на Ирландия наистина бе многообразна, но дори тя не можеше да се мери с изобретателността на фон Дрейкър.

Отпред се намираше малка горичка, а зад нея — носът на острова. Когато времето бе хубаво, Фицдуейн пускаше Пука да пасе солената, полегнала от вятъра трева, а той се изтягаше близо до края на скалата, гледаше небето и реещите се гларуси и не мислеше за нищо.

За малко поне можеше да забрави войната и смъртта. Може би, мислеше той, бе дошло времето да прибере фотоапарата си и да си намери улегнала работа.

Фон Дрейкър имал слабост към дърветата. Първоначално на мястото растял само един стар дъб. Недалеч от него се издигала могила. Местните жители го заобикаляли отдалече. Говореше се, че дъбът е от особен вид и никой не помни кога е бил засаден. Говореше се още, че в дните преди Св. Патрик и по време на приемането на християнството в Ирландия под неговите клони са били вършени ужасни неща. Разказваха, че дори след официалното признаване на християнската църква на острова са продължили кървавите жертвоприношения.

Фон Дрейкър не вземал несериозно такива приказки. И тъй като никой от жителите на Конемара не искал да му помогне да изравни могилата, за да се засади гора, той бил принуден да доведе хора от имението си в Германия. Оставил стария дъб непокътнат не толкова от суеверие, а по-скоро защото обичал дърветата, дори и такива уродливи екземпляри като този. Могилата била изравнена с помощта на експлозивите, които той произвеждал. Хората му открили парчета кости и части от нещо, което приличало на човешки череп. Засадили малка горичка. От много краища на света били докарани дървета и въпреки напористия вятър, идващ от Атлантика и проливните дъждове, те се захванали.