Виктор О'Рейли - Игрите на Палача

За жалост фон Дрейкър не могъл да доживее да види резултата от своя труд. Умрял точно една година след като била разбита могилата. Говореше се, че същия ден свистенето на вятъра в горичката приличало много на зъл смях.

Фицдуейн смяташе, че такива приказки са нелепи, но не можеше да отрече, че гората беше мрачно и потискащо място. Единственият звук, който се чуваше в неестествената й тишина, бе от падащите дъждовни капки. Преплетените клони не пропускаха светлината и долу цареше сумрак. Тя предизвикваше усещане за нещо гнило и разлагащо се. Както винаги, докато преминаваха през нея, той трябваше да подканва Пука да продължава напред, макар че бяха минавали по тази пътека много пъти. Чаткането на неговите подковани копита бе заглушено от гниещата шума. Мястото изглеждаше необитаемо и Фицдуейн осъзна, че откак бе напуснал замъка преди час, не бе срещнал жива душа. Навътре в гората храсталакът стана още по-гъст, а пътеката — по-стръмна и по-извита. Напред в далечината се виждаше дебелият ствол на дъба.

Конят и неговият ездач стигнаха до дървото. Мъжът се вгледа в лабиринта от преплитащи се клони. Беше красиво дърво все пак, мислеше си той, впечатляващо с древната си осанка.

Първото нещо, което видя, бе въжето — тънко светлосиньо въже. Висеше от един стърчащ клон. Краят му бе оформен в клуп, който бе стегнат около удължения и изкривен врат на обесен мъж.

В здрача се очертаваше само провисналият силует на тялото. Фицдуейн се вцепени. Не можеше да повярва на очите си. Не можеше да допусне, че тук, пред собствения му праг, висеше трупът на обесен човек.

Хюго Фицдуейн бе свикнал да среща смъртта при определени обстоятелства. В коя да е зона на бойни действия би реагирал мълниеносно, рефлексите му биха се задействали инстинктивно преди самият той да осъзнае какво става. Но тук, на неговия остров, единственото място, което смяташе, че е недосегаемо за насилието, съзнанието му отказваше да възприеме това, което очите му виждаха. Подкара Пука напред.

Усещаше миризмата на трупа. Не беше мирис на влажна пръст или гниеща шума, не бе и вонята на разлагащия се труп на животно. Миришеше на пресни човешки изпражнения. Знаеше от къде идва тази миризма. Тялото бе облечено в маслинено зелен анорак и сини дънки. На слабините имаше петно.

Мина бавно покрай него, без да може да откъсне очи. След двайсетина крачки усети, че гледа през рамо назад към трупа. Напред се виждаха познатите очертания на пътеката, водеща към носа и уютното спокойствие, а зад него висеше смъртта и предчувствието, че ако се върне, животът му ще се промени изцяло.

Спря. Бавно и неохотно слезе от коня и го върза на близкото дърво. Погледна отново към пътеката. Тя си беше там и го примамваше да тръгне и да забрави какво е видял.

Поколеба се, после се обърна.

Главата бе наклонена на една страна, вследствие на първоначалното опъване и затягането на клупа. Косата бе дълга, светлокестенява, на вълни, почти къдрава. Лицето бе на млад мъж. Кожата, независимо от златистия загар, имаше синкав оттенък. Езикът, подут и посинял, стърчеше между зъбите. По брадичката имаше струйка кръв, която започваше да се съсирва. От края на езика провисваше дълга лигава слюнка. Гледката и съпътствуващата я воня бе отблъскваща.

Пристъпи към тялото, протегна се и хвана една от безжизнените ръце. Очакваше да е студена, макар да знаеше много неща за смъртта, винаги я свързваше със студенината. Ръцете бяха хладни, но можеше все още да се усети топлина. Потърси пулса. Такъв нямаше.

Погледна ръката. По дланите и по вътрешната част на пръстите имаше драскотини и зеленикави петна от ствола на дървото. Първата му мисъл бе да отреже въжето и да свали тялото, но се опасяваше, че няма да може да се справи. Възелът на найлоновото въже се бе врязал в плътта, а не носеше нож. Хрумна му, че ако имаше запалка, можеше да го прегори.

Насили се да мисли ясно. На този етап не беше от кой знае каква полза да отреже въжето — на трупа му беше все едно. Внезапен порив на вятъра залюля тялото и Фицдуейн се сепна от неочакваното движение.

Опита се да действа така, като че ли бе тук по служба — първо работата. От вътрешния джоб на якето извади резервния си фотоапарат „Олимпия-ХА“, който винаги носеше със себе си. Без да се замисля, автоматично нагласи блендата, скоростта и ъгъла. Мислено си представи как ще изглежда всяка поза още преди да направи снимките, воден от присъщия си консерватизъм и недоверие към вградените светломери.