Виктор О'Рейли - Игрите на Палача

Дъждът спря и небето просветля.

Замъкът бе разположен на скалист хълм и от мястото, където стоеше, Фицдуейн виждаше почти целия остров. Трудно беше да се нарече остров тази вдадена в океана земя — най-характерното за която бяха брулещият вятър, тресавищата, ниските хълмове и неравните пасища — откъсната от сушата от някакви си двайсетина метра вода и свързана с нея посредством мост между стърчащите скали.

Във вътрешността на острова имаше сладководно езеро, на чийто бряг се виждаше малка бяла къща със сламен покрив. От комина се издигаше тънка струя дим. Вътре Мъроу и жена му Уна, семейството, което се грижеше за замъка и принадлежащите му земи, се канеха да закусват. Преди почти двайсет години, в Конго, Мъроу бе служил като сержант при собственика.

Вълните се разбиваха и пенеха в скалите, които опасваха замъка, Фицдуейн се наслаждаваше на познатия звук. Уви се още по-плътно в дъждобрана, тъй като дори на тази височина поривите на вятъра донасяха солени пръски.

Погледна часовника си. Осем и половина — трябваше да тръгва. Затвори след себе си вратата към покрива и внимателно заслиза по витите каменни стъпала, изтъркани от многовековна употреба. До хранилището и оръжейната имаше пет площадки. За тези помещения все още използваха старинните им имена, макар че от тавана в хранилището отдавна не висяха късове осолен бекон. Но всеки уважаващ себе си нормандски рицар би бил впечатлен от запасите, изложени в оръжейната. А ако същият този рицар бе запознат с огнестрелното оръжие и прийомите на съвременната война, би бил заслепен от колекцията пушки, пистолети и автоматично оръжие, скрита в дълбоките подземия на замъка. Въпреки че според сегашния ирландски закон това бе наказуемо, Фицдуейн спазваше семейната традиция за колекциониране на бойно оръжие.

Първоначално замъкът представлявал четириъгълна пететажна кула, завършваща с бойна площадка и вход на втория етаж, достъпен единствено чрез подвижна стълба. С течение на времето бил променян, укрепван и модернизиран. Към основната сграда било пристроено триетажно крило, покрито с каменни плочи. Подвижната стълба била заменена от каменна. Оградили вътрешния двор със защитна стена и там издигнали конюшнята и външните постройки. През шестнадесети век била изградена мрежа от тайни тунели и хранилища.

Входът, който е най-слабата точка на един замък, представляваше малка двуетажна кула, част от защитната стена, която наричаха порталът. Подът на издадения втори етаж имаше отвори, откъдето върху нападателите се изливала вряла вода или се хвърляли горящи факли.

Оригиналната желязна решетка, завършваща с остри шипове, която се спускала незабавно като гилотина, отдавна ръждясала, но по време на Наполеоновите войни била подновена. Сега тя висеше със смазана верига, готова да отбие атака, каквато никога нямаше да има. Морето и острите зъбери ограждаха замъка от две страни, а дълбок ров опасваше останалото.

Дънклийв, домът на рода Фицдуейн, в продължение на повече от седем века никога не бил превземан с открита атака. Това донякъде носеше утеха, но според настоящия собственик то едва ли имаше практическо значение в края на двадесети век.

По дървения мост над защитния ров изтрополяха копита, Фицдуейн леко пришпори коня и Пука се насочи в галоп по склона към скалистия връх. Макар земята да бе влажна и хлъзгава, той яздеше уверено. Конят бе сигурен и познаваше пътя.

Островът беше дълъг малко над десет километра и около четири — в най-широката си част. Освен Фицдуейн и Мъроу с жена си, единствените други обитатели живееха в уединеното училище на носа. То официално се наричаше „Световен Институт Дрейкър“. Към края на деветнадесети век един ексцентричен немски производител на оръжие бе купил земята, на която през Средновековието се издигал манастир, разрушен от войските на Кромуел през седемнадесети век. С печалбите си от Френско-пруската война, той започнал да строи това, което според неговите представи било ирландски замък.

Но на построения замък му липсвали някои необходими помещения, фон Дрейкър пропуснал да направи бани и тоалетни. Не съзнавайки грешката си, той се нанесъл в завършената на пръв поглед сграда. Тогава започнала трагедията. Докато се облекчавал зад един рододендронов храст, бил измокрен до кости от внезапно излял се дъжд — времето в Конемара е всичко друго, но не и предсказуемо. В резултат на това се разболял от пневмония. След кратка и по-скоро привидна борба с болестта фон Дрейкър умрял. Оставил огромно богатство и жена, която презирал. Нямал деца. Затова последното му желание било ирландското имение да бъде превърнато в колеж за ученици от цял свят, „които ще живеят заедно, ще се опознават, ще се сприятеляват и така ще пазят мира в света.“