Виктор О'Рейли - Игрите на Палача

Осъзнаваше абсурдността на действията си, но в същото време знаеше защо го прави — печелеше време, за да се окопити. Избърса потта от челото си и започна да претърсва трупа. Не беше лесно. Миризмата на изпражнения го задушаваше, а и височината, на която висеше тялото, затрудняваше движенията. Стигаше само до кръста му.

В един от външните джобове на зеления анорак откри скъп кожен портфейл, в който имаше ирландски лири, швейцарски франкове и няколко кредитни карти. Намери и лична студентска карта с цветна снимка. Мъртвият младеж се казваше Рудолф фон Графенлауб, деветнадесетгодишен, от Берн, Швейцария, студент в института „Дрейкър“. Според личната карта бе висок метър и седемдесет и шест. Докато гледаше към изпънатия врат на края на въжето, Фицдуейн си помисли, че сега младежът бе малко по-висок.

Върна се до мястото, където бе оставил Пука. Конят бе неспокоен и той го потупа, като му говореше тихо. Осъзна, че сега бе изправен пред неприятната задача да уведоми училищните власти, че един от техните студенти се е обесил. Питаше се защо веднага бе решил, че става въпрос за самоубийство. Убийство чрез обесване бе доста необичаен похват, но съществуваше ли вероятност това да беше истината? Ако трябваше да изглежда като смърт по непредпазливост, по-практично бе жертвата да бъде хвърлена от скалата. Хрумна му, че ако бе убийство, извършителят можеше да е все още наоколо. Това не му се понрави.

Когато излязоха от гората, Пука изцвили доволно и понечи да се втурне напред, Фицдуейн не я възпря и скоро те се носеха във вихрен галоп покрай скалата, а после навлязоха в земите на „Дрейкър“.

Препускането проясни мислите му. Знаеше, че събитията, които щяха да последват, не са никак приятни. За момент се поколеба дали да не отмине — не беше много далече от къщи.

Макар и още да не го осъзнаваше напълно, смъртта на Рудолф фон Графенлауб го бе потресла. Инстинктът му се изостри. Трагедията се бе случила на собствената му земя и то точно когато правеше преоценка на начина си на живот. Това го провокираше и предизвикваше едновременно. Над единственото му спокойно убежище в свят на кървави драми бе извършено насилие. И той искаше да узнае причината.

От години не бе ходил в училището. Мина през тежката странична врата, която стоеше открехната и се озова в помещение с широко дървено стълбище и покрит с плочки под. Изкачи се по стълбите и на най-горната площадка видя врата, зад която се чуваха гласове и смях, примесени с тракането на съдове и прибори. Натисна дръжката.

В стая с книги по стените около двайсетина души, облечени в най-различни дрехи, се бяха събрали до горящата камина и пиеха сутрешното си кафе. Почувства се така, сякаш отново е ученик, който трябва да почука на вратата.

При влизането му възрастна сивокоса жена се обърна и го изгледа от глава до пети.

— Ботушите ви — каза тя с лека усмивка.

Фицдуейн я погледна неразбиращо.

— Вижте си ботушите! — повтори тя.

Той сведе поглед към калните си ботуши. Подът бе инкрустиран с месинг на рунически шарки полъх от англо-ирландското литературно възраждане и една Ирландия на келтите, която никога не е съществувала.

— Господине, бихте ли си свалили ботушите? — каза сивокосата жена с остра нотка в гласа и хладна усмивка. — Всички го правят заради пода — добави тя по-меко.

Едва сега Фицдуейн забеляза редицата от обувки до поставката за чадъри на входа. Слисан от посрещането, той не можа да реагира, свали си ботушите и остана по вълнени чорапи.

— Здравей — каза един глас. Притежателката му бе поувехнала, но все още привлекателна брюнетка към тридесет и пет. Тя бе висока и слаба, с кръгли бабешки очила и с младежко излъчване. Имаше красива усмивка. Той се питаше дали не си отглежда марихуана на перваза на прозореца и как ли й се отразява ирландското време.

— Здрасти — отговори без усмивка. Изведнъж се почувства изморен. — Боя се, че това, което ще ви кажа, няма да е много приятно — и докато й разказваше какво се е случило, й подаде личната карта на Рудолф. Тя го изгледа продължително, като че ли не разбираше за какво става дума, а после чашата й с кафето се разби на пода.

Разговорите замряха и всички глави се обърнаха към тях. В настъпилата тишина Фицдуейн изведнъж усети, че локвичката горещо кафе бавно попиваше в чорапите му.

Знаеше, че не беше необходимо да се връща на мястото, където намери обесения, но въпреки това го направи. Изпитваше някакво задължение към Рудолф. Бе намерил тялото и донякъде се чувствуваше отговорен за него.