Виктор О'Рейли - Игрите на Палача

Фон Графенлауб наплиска лицето си със студена вода и се подсуши. Страните му възвърнаха цвета си. Чувстваше се зле, беше объркан — нищо от обучението му не го бе подготвило за подобни ситуации. Този ирландец с внимателното си отношение и твърда решимост бе говорил с гласа на собствената му съвест. Убедеността му беше за завиждане. Това го разстройваше.

Адвокатът сгъна кърпата и внимателно я положи на поставката. Лицето, което го гледаше от огледалото, бе отново старото, овладяно и сериозно. Опита се да си представи какви щяха да бъдат последиците, ако Фицдуейн предприемеше разследване в Берн. На първо място реакцията в семейството — можеше да си представи жилещите коментари на Ерика. Трябваше да мисли и за положението си в обществото, където си имаше строго определени модели на поведение. Самоубийство в семейството беше трагедия и най-добре бе нещата да се приключат колкото може по-дискретно. Събитие от такъв род навяваше мисли за несигурност в най-близкото обкръжение на жертвата. Можеше да се отрази лошо на работата. Най-добре беше да се забрави или поне да се потули. За щастие смъртта на Руди бе настъпила в друга страна. Поне до този момент вестта не се беше отразила на положението му. С времето споменът щеше да избледнее още повече. Нямаше начин — този Фицдуейн трябваше да бъде отстранен от случая. Едно телефонно обаждане и той вече нямаше да е добре дошъл в Швейцария, фон Графенлауб познаваше хора с достатъчно власт и в Ирландия. Така че не беше трудно да се справи с него. Да, така щеше да е най-добре.

Фон Графенлауб пое дълбоко въздух няколко пъти. Почувства се по-добре, ако въобще можеше да бъде добре при сегашните обстоятелства. Излезе от личната си баня, после затвори и заключи вратата. За съжаление, за да стигне до нея трябваше да мине през общото помещение, но такива бяха старите сгради.

Госпожа Хунцикер вдигна глава към него:

— Господин Доктор — каза тя — ирландецът, господин Фицдуейн, си тръгна. Остави ми адреса и телефонния си номер и помоли да се обадите, когато се почувствате готов за това.

Фон Графенлауб пое бележката — хотел „Хоспиц цур Хаймат“, малък хотел, макар и в центъра на града. Като че ли бе очаквал нещо по-внушително. Нещо от величината на хотелите „Белвю“ или „Швайцерхоф“.

Седна на писалището си. Пред него лежаха снимките на децата от Ленк и обесването на Руди. Руди, живият и мъртвият, гледаше към него. Беат фон Графенлауб зарови лице в ръцете си и заплака.

Гуидо, който като че ли познаваше всички и всеки, бе направил необходимото. „Там ще бъдат някои хора, с които ще трябва да се срещнеш“, бе казал той.

Вернисаж: Буквално денят за лакиране, когато художникът поставя лака върху картината — така тя изглежда по-добре и се продава по-скъпо — и кани покровители и приятели за предварителен оглед.

Галерията се намираше на „Мюнстергасе“, на три минути път от хотела на ирландеца. Старият град започваше да му харесва с това, че всичко в него бе на две крачки. Откак бе дошъл нямаше нужда нито от кола, нито от такси, а ако му омръзнеше да върви, можеше да опита с ролкови кънки. В галерията Фицдуейн се почерпи с една чаша вино, взе си каталог и започна да разглежда. След като огледа три картини за по няколко минути всяка, той започна да се озадачава и да се пита дали в ирландското му кафе, което бе изпил преди да дойде, не бе сложено и нещо друго, освен уиски. Разгледа и другите десет картини, но резултатът остана същият. Всичките тринадесет картини изглеждаха като абсолютно еднакви правоъгълници с черен фон. В малката галерия имаше още тридесетина човека, които обикаляха, разглеждаха изложените картини и разговаряха оживено. Никой не изглеждаше озадачен. Може би черните правоъгълници бяха нещо обикновено за изкуството в Берн.

Каталогът беше на немски и не му служеше кой знае колко. От него ставаше ясно, че той се намира в „Лоен Галъри“, както му бе казал Гуидо и че художникът се казва Куно Гоншиор, четиридесет и шест годишен, който явно имаше търговски нюх, щом искаше по седем хиляди франка за всеки от правоъгълниците.

Фицдуейн бе на път да си тръгва, когато за своя изненада откри, че чудатата колекция прикова вниманието му. Като се вгледа по-внимателно започна да открива разлика в платната на картините и оттенъците. Нещата не бяха това, което изглеждаха. Черното не беше само черно. Това, което първоначално изглеждаше като матова плоска повърхност, се оказа много дребен, сложен триизмерен мотив. Усмихна се вътрешно.