Виктор О'Рейли - Игрите на Палача

— Не можах да направя кой знае какво — каза Фицдуейн и преживя отново мига, в който за първи път видя обесеното момче.

— Сигурно е било голям шок за вас — предположи фон Графенлауб.

— Да, аз самият бях изненадан от собствената си реакция. Свикнал съм да срещам смъртта, но не и когато е пред собствената ми врата. Доста разтърсващо е.

— Мога да си представя — каза фон Графенлауб. — Всички ние сме ужасно потиснати. Какво ли може да е накарало Руди да направи това?

Фицдуейн не отговори, въпросът бе риторичен. Усещаше, че разговорът става все по-откровен. Бяха започнали да се изчерпват откъм учтивости.

— Въпреки всичко — каза фон Графенлауб, — не разбирам защо сте дошли да ме видите. Каквото било, било. Вече нищо не може да върне Руди. Единственото, което ни остава, е да се опитаме да забравим и да продължим да живеем.

Фон Графенлауб бе привидно невъзмутим, но в гласа му липсваше увереност, като че ли го ядеше някакво съмнение. Това бе първата пукнатина в страховитата му маска. Щеше да се наложи да продължи да дълбае. Явно само здравият разум нямаше да предразположи фон Графенлауб към разговор. Може би Фицдуейн трябваше да остави нещата такива, каквито са, но го водеше единствено усещането, че има нещо нередно, решимостта му да доведе нещата докрай. Не на последно място и тръпката на преследването. За първи път ирландецът призна това пред себе си.

— Съжалявам, но не мога да се съглася. Никой не трябва да умира по такъв жесток начин и да няма кой да разбере причината за това. Знаете ли защо се е самоубил синът ви? Въобще, интересува ли ви?

Лицето на адвоката стана пепеляво, на челото му избиха капчици пот. Той захвърли маската на самоконтрола и се наведе напред:

— Как смеете? — яростно изсъска той. — Откога някакъв непознат си позволява да поставя под съмнение чувствата ми в такъв момент. Проклет да сте. Вие нищо не знаете, абсолютно нищо… — целият трепереше от гняв.

Настъпи ледено мълчание, учтивостите бяха забравени, фон Графенлауб си възвърна самообладанието, но двамата мъже продължаваха да се гледат мрачно. Фицдуейн знаеше, че ако разследването не удари на камък от самото начало, щеше да се нуждае от помощта на швейцареца. Това едва ли щеше да е приятно, но просто нямаше избор. Преследването бе започнало, бе набрало собствена скорост и щеше да доведе до нещо, каквото и да било то.

В стаята бе тихо. За съжаление на Хюго му оставаше само една възможност, колкото и да искаше да не я използва. Отвори големия плик, който носеше и извади снимките.

— Съжалявам, не бих искал да ви причинявам болка, но не виждам друг начин. Едно двадесетгодишно момче е посегнало на живота си. Открих го да виси на едно дърво, около него се носеше миризма на изпражнения, езикът му стърчеше подут, а лицето му бе посиняло и изцапано с кръв и лиги. Държах го в ръцете си, когато го свалиха от дървото, беше все още топъл. Чух свистенето на последния дъх излязъл от дробовете му. За мен това прозвуча като вик — „Защо?“.

Фицдуейн вдигна снимката на трупа на момчето пред очите на фон Графенлауб. Лицето на адвоката побеля съвсем. Втренчено гледаше снимката, неспособен да отвърне поглед, Фицдуейн я остави на масата. Фон Графенлауб я проследи с очи, остана така известно време и после погледна ирландеца. Страните му бяха мокри от сълзи. Опита се да каже нещо, но не успя. От джобчето на сакото си извади сгъната носна кърпа, повличайки цветето, което беше в петлицата. Изправи се някак несигурно, отказа с ръка опита на Фицдуейн да му помогне и излезе от стаята.

Хюго вдигна смачканата роза и я помириса — имаше лек и нежен аромат. Не се чувстваше горд от това, което бе направил. Огледа кабинета. През облицованата врата се чуваше пишеща машина.

На един нисък шкаф зад писалището на фон Графенлауб имаше няколко снимки, явно на семейството. Едната беше на чувствена брюнетка малко над трийсетте, със сочни устни и необикновени издължени очи — вероятно Ерика отпреди няколко години. Следващата бе на фон Графенлауб в пълна военна униформа. Косата му не беше толкова посивяла, а лицето му — с високо чело и хлътнали очи — излъчваше сила, увереност и енергия — далечно подобие на унилата фигура, която току-що напусна стаята.

Последната снимка беше направена на верандата на стара дървена хижа. Отзад се виждаха покритите със сняг планини. Ако се съдеше по качеството, снимката явно бе увеличавана. Беше малко размазана, но ясно личеше щастието и радостта, която лицата на хората излъчваха. Облечени в скиорски екипи, четирите деца на фон Графенлауб стояха в редица, прегърнати през раменете и се смееха: най-голямата, Марта беше с вдигната назад коса и ярко жълта скиорска шапка, приличаше много на баща си; Андреас беше висок, с по-тъмна кожа и по-сериозен въпреки усмивката, а до тях близнаците с еднакви светлосини скиорски екипи и приличащи си като две капки вода, въпреки дългата руса коса на Врени и късо подстриганите къдрици на Руди. На снимката пишеше: „Ленк 1979“. По някакъв необясним начин снимката оправда намеренията му.