Виктор О'Рейли - Игрите на Палача

О, защо животът не бе като в песента на Джон Ленън „Представи си“, щеше да е прекрасно. Айво пееше и се поклащаше в ритъма на мелодията. Май трябваше да потърси Клаус утре или вдругиден, а може и той сам да се появи отнякъде.

Представи си, че стане така…

Леденият душ бързо отми болката, самосъжалението и похотливите мисли от отминалата нощ.

Беат фон Графенлауб бе човек с установени навици и силна воля. В шест и тридесет той вече закусваше на малката масичка в стил „Бидермайер“ до прозореца с изглед към реката Ааре. Беше със сиво-кафяв костюм, ослепително бяла, ръчно изработена риза и черна копринена вратовръзка. Обувките му бяха доказателство за това, че слугата му владееше до съвършенство техниката на поддържане — педантично лъснати, те не просто блестяха, те сияеха. Носеше светлосиви копринени чорапи.

Една самотна червена роза украсяваше висока кристална ваза стил „Уотърфорд“. Точно в шест и петдесет и пет фон Графенлауб закачаше цветето на ревера си, обличаше тъмносиния си кашмирен балтон, вземаше си куфарчето, казваше задължителното довиждане и когато удареше седем часът вече излизаше от дома си на „Юнкернгасе“ и се отправяше към „Марктгасе“, където се намираше кантората му. Можеше да вземе разстоянието за не повече от десет минути, но въпреки че целия си живот бе прекарал тук, не пропускаше удоволствието да се поразходи из стария търговски център на Берн. Всяка сутрин и всяка вечер, ако времето бе благоприятно и нямаше нещо спешно, той си позволяваше тази малка разходка, удължаваща прехода до половин час, така че пристигаше в кантората точно в седем и половина.

Тази сутрин, след като напусна „Юнкернгасе“, той се насочи към градините, ограждащи петвековната катедрала или както я наричаха „Мюнстера“. Терасата между църквата и крепостните валове беше известна като „Платформата“. Под нея в ниското течеше река — пълноводна и леденостудена от топящия се през зимата сняг.

Фон Графенлауб се подпря с ръце на ниския парапет ограждащ реката откъм терасата и дълбоко пое въздух. Студеният утринен въздух бе кристалночист. В далечината виждаше покритите със сняг върхове на бернския Оберланд.

Погледна нагоре по течението на реката към Кирхенфелдбрюке, красивия железен мост, построен през деветнадесети век, за да свързва старата средновековна част на града със сравнително по-новия жилищен район „Кирхенфелд“. Погледът му се плъзна, следвайки течението на реката, когато нещо там долу привлече вниманието му.

До самия бряг на реката бяха спрели две полицейски коли, линейка и още няколко автомобила без отличителни знаци. Един полицай издърпа от водата нещо, което много приличаше на човешко тяло. Успя да различи бледо побеляло лице, преди да го покрият с едно одеяло. То изпълни съзнанието му. Бе лицето на неговия мъртъв син. Извърна глава. Започна да му се гади и почувства кожата си суха. Повърна наведен през парапета и се разтрепери.

На една кука в ъгъла на кабинета на шефа на Крипо висеше примка. Бюизар я беше донесъл от Щатите от конференция на началници на полицията. Сувенир, бе казал той, точно копие на примката за официалните екзекуции, използвана, преди електрическия стол, газовата камера и смъртоносната инжекция да започнат да се прилагат в по-голямата част от цивилизования свят.

Може би следващия път ще си донесе и електрически стол, помисли си Мечката. Бюизар твърдеше, че възелът на примката се състои от тринадесет навивки, но колкото и да броеше, все излизаха дванадесет. Мечката отново започна да брои. Според Пиърипойнт, известния английски палач, не беше достатъчно просто да обесиш някого. Много често при големия американски възел и възприетото падане от метър и половина смъртта настъпваше бавно и в резултат от задушаване.

Пиърипойнт използваше различни височини на падане и обикновен хлабав възел, поддържан от гумен палец отляво на долната челюст. След падането възелът заставаше точно под брадичката, главата рязко се отмяташе назад, в резултат на което гръбначният стълб се чупеше почти винаги между втория и третия прешлен. Смъртта настъпваше мигновено или поне така казваше палачът.

— Хайни — каза Бюизар, — няма ли най-сетне да се съсредоточиш малко? Навивките са тринайсет, независимо от това какво мислиш.

— Щом казваш, нали ти си шеф — каза Мечката.

— И бих искал да остана шеф.

Мечката повдигна рунтава вежда.

— Слушай, не те уволнявам, само те снемам от групата за борба с наркотиците за един месец. Можеш да си запазиш бюрото в Болверк, но ще се занимаваш с дребни престъпления — далеч от огъня.