Виктор О'Рейли - Игрите на Палача

Фицдуейн измъкна ножа си, заби го с всички сили в гърба на Палача и го остави там. После взе въжето завърза го около врата му и ритна гърчещото се тяло през страничния край на площадката. Въжето изсвистя и после се опъна.

Хюго легна на покрива и погледна надолу. На края на въжето, само на около метър от земята висеше и продължаваше да се гърчи смазаното тяло на Палача.

Изправи се внимателно и тръгна надолу по стълбите. Мечката го последва.

Като стигнаха долу, Фицдуейн се обърна и погледна към висящото тяло. Един от рейнджърите освети изкривеното лице. Раните от арбалета кървяха и въпреки нанесените поражения беше съвсем ясно, че това е Палачът. Тялото продължаваше да потреперва.

Фицдуейн погледна Мечката и после отново обърна глава към Палача. Убийствената му ярост бе прекипяла. От отвратителната гледка му призля.

— Трябва да го довършим — каза Мечката.

Ирландецът се поколеба за момент, после си спомни за Руди, Врени и Беат фон Графенлауб, Паулус фон Бек, за цялата болка, за всичките кръвопролития и ужаса, които този човек бе причинил, човекът, който той преди време дори бе харесвал. Спомни си как бе отишъл до „Дрейкър“, за да им каже за случилото се, спомни си попрецъфтялата, но все още привлекателна брюнетка с бабешките очила. Спомни си за картината, която бяха заварили в „Дрейкър“, за окървавеното тяло, чиято ръка все още държеше бабешките очила. Спомни си за Айво и Мъроу, за Томи Кийн и Дик Ноубъл, за жената, която обичаше и която беше ранена. После помисли, че е уморен и че Мечката е прав и че на това трябваше да се сложи край. Вече не го интересуваше защо.

Свали пушката от рамото си и заби четири куршума в Кадар, разкъсвайки тялото му, но оставяйки главата не засегната.

— Мъртъв ли е? — попита той.

— Мисля, че има голяма вероятност да е така — отговори Мечката, внезапно върнал си предпазливостта и швейцарските маниери. — Да — кимна той накрая, — да, съвсем мъртъв е.

Значи най-после всичко свърши. Гледаше Фицдуейн и мислено му се възхищаваше. Поклати глава, разсъждавайки за това какви ли следи оставяше отнемането на човешки живот у този, който го извършваше, независимо от причините за това. После се взе в ръце и погледна отново към останките на Палача. Да върви на майната си. Той наистина заслужаваше да умре. Трябваше да го направят.

Фицдуейн огледа наоколо — нямаше експлозии, нямаше писъци, нямаше изстрели. Между бойниците се движеха рейнджъри. Килмара все още кръжеше в небето. Фицдуейн взе УКВ-то си.

— Още ли си горе?

— Поне така смятам — каза Килмара. — Наистина гледката оттук е чудесна, но човек няма къде да пусне една вода.

— Палачът е мъртъв — каза Фицдуейн.

— Като последния път ли? — попита Килмара и добави: — Или този път лично се погрижи за това.

— Застрелях го, наръгах го с нож, Мечката и той го застреля, обесихме го и сега е все още тук — е или част от него.

— Колко пъти го застреляхте? — попита Килмара просто ей така. Почувства се уморен.

— Защо не слезеш да видиш сам? — каза Фицдуейн.

— Значи му видяхме края.

— Надявам се.

Дънклийв — 03:00

Фицдуейн и Килмара завършваха обиколката си из останките на замъка, когато полковникът бе извикан от щабквартирата.

Малко куцаше, но иначе се чувстваше добре. Беше изпратил „Оптиката“ да зареди и скочи с парашут. Направи го съвършено, освен факта, че се бе приземил на едно от оръдията и си изкълчи крака.

Непосредствената заплаха бе премахната, но докато не претърсеха острова на светло, нищо не беше сигурно. Изтощените защитници и рейнджърите продължиха да охраняват замъка, но бяха оставили околностите му на мъртвите.

Пристигнаха редовни войскови части и започнаха да издигат временен мост към острова. За всеки случай бяха докарани миномети и артилерия. Към пет сутринта първата войскова част пристигна на острова.

Килмара се забави повече, отколкото очакваха. Като се върна, той седна на един чувал с пясък и в кафето, което един войник му донесе, си наля малко уиски.

— Има една добра и една смешна новина — каза той, — от коя да започна.

— Ти реши — каза Фицдуейн. Седеше на пода облегнат на стената, а за ранената му буза се грижеше един от рейнджърите. Май щеше да му остане белег. Етен дремеше в прегръдките му. — Толкова съм скапан. Никога не съм бил така изморен. Ако това е истинска обсада, тогава хич не съжалявам, че съм пропуснал времето на кръстоносните походи. Представяш ли си този ужас да продължи месеци наред, при температури като в пещ, а ти да носиш толкова метал по себе си, колкото стига да се направи половината купе на една кола, и на всичкото отгоре с нарисуван кръст, че да могат по-лесно да се прицелват. Трябва да са имали ташаци от желязо.