Виктор О'Рейли - Игрите на Палача

Джудит натисна спусъка на дистанционното взривяване на мината и върху терористите се изсипаха седемстотин стоманени сачми. Осветлението бе включено и се разкри картина на кървава баня.

Андреас стреля два пъти в първия разузнавач и го улучи в стомаха и главата. Петимата оцелели терористи се втурнаха напред, стреляйки. Знаеха, че единствената им защита сега са бързината и нападението. Нито можеха някъде да се скрият, нито можеха да избягат.

Зиг видя как един щик се стрелва към него и успя да го парира с „Узи“-то си, но в този момент друг автомат стреля и той почувства раздираща болка в рамото си. Вдигна „Узи“-то с една ръка и изпразни половината пълнител в лицето пред него.

Андреас лежеше на земята и се бореше с един терорист. Джудит сграбчи нападателя за косата, дръпна главата му рязко назад и му преряза гърлото.

Един нож се вряза в бедрото на Зиг, но в този момент ръката на убиеца бе сграбчена от един от учениците — Кагочев, руснакът, и двамата се претърколиха на земята. Кагочев изхвърча към стената и терористът тъкмо се канеше да го довърши, когато на гърдите му цъфна върха на една стрела и той бавно се свлече назад. Докато падаше, в тялото му се заби още една.

Дьо Гевен слагаше трета стрела, но един терорист скочи отгоре му и французинът стреля от упор, заковавайки нападателя като бръмбар на дървената врата на склада.

Андреас бе взел отново пушката си и стреляше методично на ръчна стрелба. Като на забавен кадър Зиг виждаше как всяка гилза излита във въздуха, удря се в стената или земята и отскача, за да се търколи. Андреас беше обезумял и стреляше във всеки терорист, който му се изпречваше на погледа, без значение дали е жив или мъртъв.

Пълнителят му свърши. Той го измъкна, сложи нов и натисна спусъка. Чу се празно изщракване. Андреас застина, сякаш го бяха плеснали през лицето. После разтърси глава и се огледа.

Зиг и той се спогледаха и разбраха, че всичко бе свършило. В тунела беше тихо, чуваше се само тежкото им дишане.

Малко след това, някой извика предупредително, размениха се бързи реплики за разпознаване и през вратата, която досега бяха защитавали, влезе първият от рейнджърите.

— Май нямате нужда от нас — каза той, оглеждайки наоколо си.

— Може би — усмихна се уморено Андреас, — но е добре, че дойдохте. Силите ни почти се изчерпаха.

Рейнджърът отново се огледа и каза замислено:

— Имало е защо.

над Дънклийв — главната кула на замъка — 00:30

Инфрачервеното топлинно излъчване от мотопарашута на Кадар можеше лесно да бъде засечено от Килмара, ако той не се беше съсредоточил върху унищожаването на картечниците и проникването на рейнджърите в противниковите позиции. Вторият шанс на Кадар бе, че рейнджърите, които го бяха видели да излита, запазиха мълчание до изстрелването на втората ракета, а след това вече имаха други неща на главата си.

Кадар нямаше представа, доколко съвършени са уредите на „Оптиката“, но за всеки случай направи един кръг около стените на замъка, летейки само на няколко метра от земята, като по този начин защитниците на кулата не го виждаха. Едва когато излетя над морето, започна да набира височина.

Замъкът беше напред под него. Отвъд него се виждаха пламъчетата от стрелбата и избухването на гранатите. Значи рейнджърите бяха пристигнали по-рано от очакваното. Добре, че поне бяха малко. Беше уверен, че хората му ще успеят да ги задържат, поне докато той обезвреди останалата част на замъка, а след това вече нищо нямаше да има значение. Когато сложеше ръка на заложниците, нещата щяха да си дойдат по местата.

Забеляза, че картечниците вече не стреляха. Погледна часовника си. Всичко вървеше по план. Хората му бяха прекратили огъня, точно в уговорения час. Нищо не бе забелязал, защото явно тогава се е издигал над морето. Това му напомни, че вече изостава с една минута от разписанието. Опита се да се свърже със Сартауи, но никой не му отговори. Значи Сартауи се занимаваше с нещо друго. Опита се да се свърже с бойната група в подножието на кулата и в отговор получи двойно прищракване. Не беше точно според уговорката, но предвид обстоятелствата, предпазливостта им беше разбираема. Така, нещата се нареждаха добре.

Много добре осъзнаваше опасността, на която се излагаше, но дори и да имаше възможност да избяга, вече не мислеше за това. Първоначалната му цел — залавянето на заложниците не се бе променила, но сега основната му мотивация бе да победи. Знаеше, че ще го направи. Това не зависеше от факта колко добре обучени и въоръжени бяха хората му. Всичко бе плод на неговия ум, на силната му воля, на способността му на водач. Независимо от трудностите, той винаги бе побеждавал.