Виктор О'Рейли - Игрите на Палача

Отговор не последва. Явно терористите извън замъка бяха или мъртви, или вече нищо не можеха да направят, защото всички паднали бяха допълнително застрелвани за всеки случай. При тези обстоятелства бе немислимо да се вземат пленници, но опасността, да бъдеш застрелян от ранен фанатик, си беше напълно реална.

Битката извън стените на замъка бе приключила.

в тунела под замъка на Фицдуейн — 01:00 часа

Зиг Венгткуист лежеше проснат на земята зад няколко разхвърляни чували с пясък и се опитваше да проумее случилото се.

Беше му трудно, защото болката беше силна, макар че лекарството, което един от рейнджърите, в мрачна синьо-черна бойна униформа, покрито с маска лице, шлемофон и окичен с оръжия последни разработки, му бе дал, бе започнало да действа. Започна да му се доспива. Преживяното и настоящето започнаха да се преплитат.

Опита се да се съпротивлява на успокоителното. Знаеше, че това, което предстоеше, никога вече нямаше да преживее. Битката бе по-жестока и по-сурова, отколкото си бе представял. Хубавото й беше, че ще продължи кратко. Всичко се случи само в продължение на няколко минути и сега стените, тавана и пода на тунела бяха надупчени от куршуми и облети с кръв. Навсякъде се търкаляха трупове или части от трупове.

Миришеше като в кланица.

Помнеше как терористите прорязаха металната врата. Беше тъмно като в рог. Чуваше как се приближават и осъзнаваше, че до сблъсъка остават само няколко секунди, а остриетата на щиковете им бяха готови да го нарежат на парчета.

Зиг изпитваше ужас от ножове. Обля го студена пот и той безпомощно се сви.

— Войникът има трима врагове — беше им казал Фицдуейн по време на инструктажа: скуката, собственото му въображение и врага. Вие сте късметлии — няма да имате време да скучаете. Значи остават две неща — въображението ви и самите терористи. От двете много по-опасен враг е собственият ви разсъдък, така че внимавайте много. Страх в малки дози покачва адреналина и ви кара да действате — това е добре. Но свръхдозата страх ви парализира като заек на светлината на фаровете. А това, приятели, означава, че вие и тези, които разчитат на вас, ще бъдете убити.

Беше се усмихнал успокоително.

— Един от начините да не позволите на страха да ви завладее, е да се съсредоточите върху непосредствените си задачи и да не мислите какво би могло да се случи. Мислете като професионалисти, които трябва да решат някакъв проблем, а не като деца с глави под юргана от страх. Помнете — под леглото може да няма никой, но ако има — гръмнете копелето — тук беше млъкнал, сякаш за да си спомни нещо и бе продължил: — Това не е урок от учебник. Бил съм във вашето положение, знам какво е, повярвайте ми.

Мисли като професионалист! Мисли като професионалист! Думите на Фицдуейн звучаха непрекъснато в мозъка на Зиг и паниката, която почти го беше завладяла, отстъпи.

Чуваше приближаващи се стъпки и успя да различи затъмнената светлина на джобно фенерче. Това не беше игра на въображението му. Те идваха и сякаш мислеха, че са открили незащитен проход към главната кула, иначе защо няма да стрелят или да хвърлят гранати, ами ще се разхождат с фенерче? „Сигурно смятат, че щом досега никой не е стрелял по тях, значи тук няма никой — помисли си Зиг.“ Чу шептене, в което личеше облекчение. Господи, помисли си той, те наистина мислят, че са успели.

Андреас ги наблюдаваше как влизат през вратата. Първо се появиха двама, но граната не бе хвърлена. Бяха сложили щиковете си. Какво ли означаваше това? Че амунициите им са свършили или това беше обичаят им за близък бой. Като нападнаха портала, имаха ли щикове? Май не.

Първият от влезлите провери фалшивата барикада и не намери никого. Чувалите там бяха така разхвърляни, все едно е била изоставена преди да бъде довършена, все едно защитниците се бяха отказали да защитават тунела. Номерът май минаваше. Първият даде сигнал на другаря си, който на свой ред даде сигнал на другите от външната страна на вратата. Терористите започнаха да влизат в тунела. Стрелкаха се бързо през вратата и заемаха ниски позиции покрай стените отляво и отдясно. Все още нямаше гранати. Дали пък най-сетне защитниците нямаше да имат малко късмет. Определено се нуждаеха от това. В тунела бяха влезли осемнайсет терориста и първите, явно разузнавачи, се готвеха да продължат напред.

Андреас потупа Джудит по ръката. Тя бавно отброи до пет, за да му даде време отново да се прицели. Първият от разузнавачите бе само на няколко крачки. Вече беше извън обсега на мината.