Виктор О'Рейли - Игрите на Палача

Въпросът за защитата на тунела породи доста спорове. Накрая Фицдуейн бе решил, че тъй като най-вероятно терористите ще взривят вратата, срещу което защитниците не можеха да направят нищо друго, освен да се опитат да ограничат последствията от взрива, единственото решение бе да построят редица от защитни барикади по дължината на тунела и помещенията от двете му страни. Ето защо, използвайки чували с пясък, мебели, щайги, и каквото им попаднеше под ръка, защитниците издигнаха последователно разположени барикади с формата на фуния, които можеха да се изоставят една по една, ако нападателите използваха гранати или ги разрушаха по някакъв начин. Останалите две мини „Клеймор“ бяха заложени така, че да пометат барикадите, ако се наложи.

Сега всичко зависеше от това, с какво оръжие разполагаха нападателите. Отбиването на атака с ръчно оръжие, нямаше да е трудно, но гранати или мини щяха силно да наклонят везните в полза на терористите. За щастие, май те също бяха изчерпали запасите си от подобно оръжие, защото през последните минути въобще не ги използваха.

Амунициите на защитниците бяха на привършване. Фицдуейн не виждаше друг изход, освен да прибегнат до средновековните оръжия, които замъкът имаше в изобилие. Мускети, арбалети, големият лък на дьо Гевен, всичко бе готово за използване. Пики, мечове и други оръжия, включително и френските му кухненски ножове бяха поставени на леснодостъпни места.

Учениците, които се присъединиха към тях, бяха приятна изненада. Успяха да овладеят страха си и бяха решени да си отмъстят за ужаса, на който бяха станали свидетели и който преживяваха. Пред очите им убиха хора, с които бяха живели заедно или работили и сега горяха от нетърпение да си го върнат на виновниците.

Първоначалният им ентусиазъм обаче бе задушен бързо и по най-неприятния начин. Младият Осман някой си — Фицдуейн така и не им научи имената, бе убит няколко минути след разполагането им на позиция, тъкмо когато се канеше да спусне отново предпазния чувал на наблюдателницата. А две минути след това един поляк намери смъртта си по същия начин. Останалите осем бързо си взеха поука и вече реагираха така, като че ли всяко действие по време на битката е въпрос на живот или смърт, което всъщност си беше истина.

УКВ-то до не го се съживи:

— Чувам те — каза Фицдуейн.

— Всеки момент ще неутрализираме картечниците и веднага след това скача групата на Гюнтер. Вижда му се краят. Как е при теб?

— Вече сме почти на етапа на лъкове и стрели — каза Фицдуейн, — но стрелите не ни достигат.

— Опитай с чара си — каза Килмара. — Още нещо: покривът ти гори. Нищо не се вижда, но топлинното излъчване е като от пещ.

— По дяволите — каза Фицдуейн. — Сега наистина ми дойде до гуша. Това е моят дом.

— Топлината ще ви създаде ли проблеми? — попита Килмара. — Можете ли да защитавате главната кула, когато сякаш до вас се е преместил адът?

— Да — каза Фицдуейн, — топлината се издига нагоре, а стените на замъка са достатъчно дебели и дори да се позагреем, няма да е нетърпимо.

— Дано да си прав — каза Килмара. — Хайде, представлението започва.

тунела под замъка — 00:23 часа

Андреас гледаше как тежката желязна врата, която беше единствената преграда между терористите и защитниците, стана огнено червена от оксиацетиленовия пламък, който се врязваше в нея. Беше стара врата — правена отдавна, преди откритието на съвременните подсилени метали и пламъкът я режеше безпрепятствено. Посипаха се искри и съвсем скоро от последната им преграда нямаше да остане нищо.

Под земята УКВ-тата не работеха и затова Андреас изпрати един от учениците да предаде на Фицдуейн, че нещата отново живват. Най-хубавото от цялата ситуация бе фактът, че щом използваха горелка, за да пробият вратата, значи гранатите и мините им бяха на привършване.

Андреас най-много се страхуваше от гранатите. Дали бяха взели всички възможни предпазни мерки? Естествено, бяха издигнали барикади, но освен това бяха опънали телове и рибарски мрежи, през които можеха да стрелят и които, поне докато бяха цели, щяха да задържат летящи предмети.

В момента защитниците на тунела наброяваха шест човека — самият Андреас, Джудит, дьо Гевен и трима ученици. Хенсен бе поверен на грижите на Катя, а Уна наглеждаше учениците.

Шестима аматьори срещу специално обучени терористи май не бяха съвсем достатъчно, но все пак лейтенант Андреас фон Графенлауб си разбираше от работата, а и копелетата отвъд вратата бяха отговорни за смъртта на трима от семейството му.