Виктор О'Рейли - Игрите на Палача

— Да, готови са — каза Сартауи, — момчетата при тежките картечници получиха инструкциите.

Кадар се бе замислил. Той бутна стола назад, стана и закрачи из стаята. След малко се обърна към Сартауи и каза:

— Имаме инструменти за рязане на метал — използвахме ги за бронирането на трактора. Отворете с тях вратата. Обзалагам се, че нашите заложници са от другата страна. Искам вратата да е отворена, когато започне атаката с мотопарашута. Освен това, искам всичко това — и той посочи голямата зала, — да се подпали. Това ще ги накара да се покажат.

— Ами рейнджърите? Няколко успяха да скочат, преди да ударим самолета им.

— Една шепа хора на разстояние няколко километра оттук едва ли ще променят положението — каза Кадар. — А докато дойдат, ние вече ще сме превзели замъка и ще сме си върнали заложниците.

„Дано да си прав — помисли си Сартауи, но не каза нищо.“ Беше чувал доста неща за рейнджърите, но наистина бяха само няколко човека.

Кадар огледа за последно голямата зала.

— Красива е нали?

Сартауи даде нареждания. Бойците от Икар, изтощени от битката, заляха пода на залата с бензин, после стълбището и стаите отдолу.

в замъка на Фицдуейн — 00:13 часа

Бе настъпило кратко затишие, което Фицдуейн използва, за да даде напътствия и оръжие на учениците и да им покаже разположението на вече силно стеснените си позиции. Всички бяха изтощени и гладни. Храна се носеше, когато можеше. Знаеха, че разполагат с много малко време.

Седнал на един чувал с пясък в собствената си спалня, която сега бе главният пост на защитниците в главната кула, тъй като бойната площадка привличаше твърде много внимание, Фицдуейн пое чашата кафе, която Уна му донесе. Не знаеше какво да й каже. Само допреди дванайсет часа тя бе една щастлива жена, която обичаше съпруга си, а сега Мъроу бе мъртъв. Толкова много умряха и то заради него. Дали нямаше да е по-добре да бе оставил Палача да направи, каквото искаше? Едва ли, но когато около теб умираха близки хора, беше много трудно да кажеш кое е правилно и кое не.

Истината беше, че насилието не подбираше жертвите си. Жертвите в една война не бяха нито по-добри, нито по-лоши, от който и да е друг. Северновиетнамците, южновиетнамците, израелците, арабите, полицията, терористите — всички си приличаха по едно нещо — бяха все обикновени хора със семейства като Уна, които бяха въвлечени в нещо, излязло от контрол.

Уна раздаде кафе и сандвичи на всички и се обърна към Фицдуейн. Хапката приседна на гърлото му. Преглътна с усилие и се опита да каже нещо подходящо, но не успя.

Уна го целуна по челото:

— Виж, Хюго, всички рано или късно ще умрем, а Мъроу умря в името на справедлива кауза, за да спаси други хора. Той умря в битка и дано Бог му прости, но наистина обичаше да се бие.

Фицдуейн я прегърна. Чувстваше риданията й, сякаш виждаше пред очите си Мъроу, който му казваше нещо и разбра, че независимо какво бе намислил този път Палачът, той щеше да бъде спрян.

Уна леко се отдръпна, избърса сълзите си и каза:

— Хайде, яж и не се тревожи за Етен, тя е добре — млъкна и след няколко секунди добави: — А след това трябва да спреш Палача, веднъж завинаги.

Фицдуейн леко се усмихна:

— Няма проблеми.

Уна го прегърна още веднъж и после отиде да помогне на другите.

Точно тогава влезе Мечката и седна срещу Фицдуейн. Беше задъхан. Накрая каза:

— Замъците явно не са били построени за хора от моя калибър.

— Ако винаги носиш доспехи бързо влизаш във форма — каза Фицдуейн, — тогава припкането по стълбите не е проблем. Е, вярно, че в онези дни хората са били по-дребни.

— Ъхъ — промуча Мечката, дояждайки сандвича на Фицдуейн.

— Направи ли проверка на амунициите? — попита Фицдуейн.

— Ъхъ — кимна Мечката. — Сигурно няма да се изненадаш като ти кажа, че са намалели още повече. Направо е чудно колко много сме изхабили. Всъщност какво му е чудното, като си дадеш сметка, че един пълнител с трийсет патрона се изстрелва за по-малко от три секунди.

— И колко секунди на човек имаме?

— По-малко от пет за автоматичните оръжия. Откъм патрони за пушки и пистолети сме по-добре. Вече нямаме нито гранати, нито коктейли „Молотов“. Останали са само две мини „Клеймор“ и разнообразие от средновековно оръжие, както и храна.

— Храна ли?

— Предостатъчно. А когато една войска е добре нахранена — Наполеон много добре е знаел това, тя побеждава.

— Радвам се да го чуя — каза Фицдуейн.

на острова на Фицдуейн — 00:13 часа