Виктор О'Рейли - Игрите на Палача

Ако имаше нещо друго, освен пиенето и жените, което сержант Джеронимо Грейди да обича повече от бързото каране на кола за сметка на някой друг, то това несъмнено беше стрелянето с ракетното оръжие „Милан“ за сметка на правителството.

Май той беше единственият данъкоплатец, който знаеше къде отиват парите му, тъй като всяко от ракетните оръжия струваше колкото двегодишната му заплата, а помощното оборудване, като компютъризираният тренажор, на който бе прекарал дни наред сигурно струваше повече, отколкото можеше да спечели през целия си живот.

Досега обаче той никога не се беше замислял, че всъщност ракетите могат да се използват срещу хора. Бе възприемал упражненията по-скоро като голяма видеоигра. Питаше се как ли ще се почувства, ако натискайки бутона за изстрелването знаеше, че действията му щяха да причинят смъртта на други хора. Обучението му като рейнджър, информацията, която имаше за Палача, както и факта, че ако не унищожи пръв враговете, то те с удоволствие ще го направят на свой ред, би трябвало да му помогнат, да не се чувства зле, но все пак не можеше да е сигурен, преди да го е преживял. Ръцете му бяха изпотени, но му оставаха само няколко секунди до началото.

На двайсет метра пред него лейтенант Харти се канеше да убие двамата терористи, изпратени от Палача, да ликвидират оцелелите рейнджъри. Грейди също можеше да го направи, но всичко трябваше да стане много тихо, а Харти бе специалист в тази област и имаше необходимото оборудване.

Грейди по-скоро видя резултата, отколкото чу изстрела от оръжието. През телескопичния мерник изглеждаше сякаш лицето на единия терорист изчезна и на мястото му се появи размазано петно. Вторият терорист обърна инстинктивно глава към другаря си и в този момент специалният куршум-глейзер отнесе горната част на главата му.

Грейди и товарача му се втурнаха напред и заеха завзетата позиция. Мястото беше естествена падина в терена, идеално за „Милан“-а, ако не се брои това, че нямаше защита отгоре, което беше важно, щом насреща си имаш танк.

Наоколо километър пред него и леко вдясно според полковника в „Оптиката“, се намираха позициите на тежките картечници. На това разстояние Грейди можеше да постигне почти стопроцентова точност на изстрела, така че поне първата картечница нямаше да ги затрудни.

Втората можеше да се окаже проблем, защото докато презаредят, рейнджърите можеха да бъдат открити. На теория ракетите завършваха полета си за дванайсет секунди, така че междувременно картечарите щяха да имат време да отвърнат на огъня, ако реагираха моментално. От друга страна, ако се бяха съсредоточили в обстрелването на замъка, може би щеше да успее да изстреля втората ракета, преди да успеят да открият огън.

Хрумна му, че предстои да направи почти същото като това, което лейтенант Харти бе извършил току-що. Опита се да изтрие от мислите си образите на две човешки същества, убити като мухи. Обзе го страх, но се овладя. Харти го потупа по рамото и каза:

— Открий огън!

на острова на Фицдуейн — 00:13 часа

От първия самолет оцелелите рейнджъри бяха петима. Докато лейтенант Харти, Грейди и Рош, товарачът, се заеха с разполагането на ракетната установка, останалите двама от групата — сержантите Куинлън и Ханигън, се промъкнаха през защитата на терористите и заеха позиция на около стотина метра от двете тежки картечници, но така че да останат далеч от линията на стрелба на „Милан“-а.

На няколко пъти бяха ставали свидетели на това, което оставаше след попадението на оръжието и нямаха никакво желание да се срещат с ракетите. Успокояваше ги единствено мисълта, че „Милан“-ът беше в ръцете на Грейди, но дори той да изгубеше по някаква причина контрол над него, то тогава оръдието щеше да се саморазруши. Или поне така беше на теория.

Задачата на Куинлън и Ханигън бе да прочистят терена след ракетата, тоест да ликвидират оцелелите, ако имаше такива и да завземат или унищожат картечниците непоразени от първата атака. Всеки един от рейнджърите носеше оръжие, което нормално би стигнало за въоръжаването на поне трима души — лека картечница, прикрепена за крака, специално олекотени колани за амуниции, които при нужда можеха да се закрепят направо за оръжието, резервни цеви, пълнители, гранатомети, гранати, ръчни гранати, мини „Клеймор“, пистолети и бойни ножове.

Когато видиш за първи път целия комплект въоръжение, което един рейнджър носи, ти се струва невероятно, а когато всичко това бъде отгоре ти, имаш чувство, че те смазва. „Но с тренировки, тренировки и още тренировки нещата се променят — мислеше си Куинлан.“ Сега не само че носеше всичко това отгоре си, но бе способен да се промъква тихо и бързо и дори да се бие, независимо че бе окичен като коледна елха.