Виктор О'Рейли - Игрите на Палача

— Моето уиски? — Фицдуейн пребледня. — Ти си взел уискито ми, за да го смесиш с бензин?

— Понякога е трудно да се направи разликата — обади се Хенсен.

— Ами оръдията? — попита дьо Гевен. — Тях ще ги пробваме ли? — имаше предвид двете оръдия от осемнайсети век, които бяха във вътрешния двор.

— Ще видим — каза Мечката, — има съвсем малко барут и ми се ще да го запазим за мускетите. С една дума, ще трябва да опитаме с експлозива, който приготвихме, докато не улучим точния заряд. Хич не ми се иска да съм наблизо.

— Ще свършат много добра работа за защита на портала — каза дьо Гевен, — можем да ги напълним с начупени стъкла и други подобни, за да постигнем ефекта на шрапнелите.

— Хайде, стига сме приказвали — подкани ги Фицдуейн. — Ще направим няколко пробни изстрела, за да налучкаме необходимия заряд.

— Внимавай за отката — обади се Хенсен, — защото пръстите на краката ти може да се сплескат или още по-лошо.

— Ама той май разбира и от тия работи — каза Мечката, — а аз си мислех, че разбира само от компютри — обърна се към Хенсен: — Добре, добре, щом толкова искаш и тебе ще те вземем.

Хенсен вдигна очи към тавана:

— Защо ли не си държах устата затворена?

— Уместен въпрос — каза дьо Гевен.

Продължиха с прегледа на оръжието, използването на мините, разпределението на ръчните УКВ-та, храната, лекарствените препарати, покриването на лицата с маски, графика на дежурствата и всички необходими мерки за добрата защита на замъка.

— Дали няма начин все пак да повикаме помощ? — попита Хари Ноубъл. Беше пребледнял и пренапрегнат. Смъртта на сина му го бе извадила от равновесие. Засега работата, която трябваше да се върши, все още го поддържаше. Фицдуейн не искаше да си представи какво предстоеше на посланика, когато останеше насаме с мислите си. Да убиеш собствения си син — това наистина е кошмарно. Палачът трябваше да си получи заслуженото.

— Добре, но как? — каза Фицдуейн. — Обградени сме, а корабът им…

— „Сабин“ — намеси се Мечката.

— Корабът им „Сабин“ ни е отрязал пътя по море — сега, когато вниманието се бе насочило към замъка на Фицдуейн, корабът на Палача се бе приближил и стоеше само на половин миля от брега.

Настъпи тишина. Рано или късно рейнджърите щяха да разберат, че нещо не е наред и щяха да изпратят помощ. На всички им беше ясно, че преминаването през кордона на Палача бе немислимо.

— Има и още нещо — каза Фицдуейн, — в никакъв случай не бива да позволяваме на Палача да вземе някого за заложник.

Хари Ноубъл кимна:

— Вярно, не бях помислил за това.

Фицдуейн огледа присъстващите. Явно всички смятаха, че е най-добре да чакат, затова преминаха на въпроса какво ще правят с учениците. Някои все още не можеха да се отърсят от шока, но имаше и такива, които, след като хапнаха, се поуспокоиха и с интерес наблюдаваха трескавите приготовления, които кипяха в замъка, бяха изявили желание да помогнат. Заключиха ги в един от складовете на тунела. Доста трудно ги бяха завели там и то едва когато Фицдуейн им обясни проблема, че след това, което Жертвоприносителите бяха сторили, защитниците на замъка не знаеха на кого да вярват.

— Не съм сигурен, че трябва да ги заключваме — каза Андреас. — Напълно разбирам опасенията ти, но сигурно ще се наложи да въоръжим някои от тях. Имаме нужда от хора, не можем да издържим дълго при площта, която трябва да покриваме.

Останалите бяха съгласни с него. Постовете бяха на голямо разстояние един от друг и след като се стъмнеше напълно, щеше да стане още по-трудно.

— Те не са деца — каза Джудит, — много от тях са на моята възраст.

Мечката се усмихна.

— Вижте — продължи тя, — те знаят какъв е проблемът. Защо да не ги оставим самите те да изберат хората, на които могат да разчитат? Сигурно ще има такива — едва ли всички са съзаклятници.

Фицдуейн поклати глава:

— Вероятно си права, но не ми се иска да ги поставям на предни позиции. Добре, ще направим така: ще ги накараме да изберат няколко човека, но ще ги използваме само, ако нямаме друг избор.

— Звучи разумно — каза Мечката.

Фицдуейн погледна Андреас и Джудит.

— Става — каза Андреас.

— Соломоново решение — каза Джудит.

— Тогава да видим срещу какво сме изправени — каза Фицдуейн — и какво би могъл да предприеме Палачът.

Той погледна Ноубъл, на когото бе възложено да координира цялата налична информация, както и докладите от наблюдателните постове. Посланикът, дьо Гевен и Хенсен се бяха поставили на мястото на Палача, за да преценят вероятните му ходове. Ноубъл и французинът заради практическия опит, който имаха, дьо Гевен като млад бил парашутист, а Хенсен заради това, че най-добре познаваше методите на Палача.