Виктор О'Рейли - Игрите на Палача

Погледна зелената мочурлива земя вляво от пътя, после волвото. Сблъсъкът отстоеше само на няколко секунди във времето. Решителността му се стопи. По-добре страхлив, отколкото мъртъв, помисли си той и изви самолета към зеленината встрани от пътя.

Виждайки, че куража на шофьора се изпарява секунда след неговия, той се почувства удовлетворен. Радостта му обаче не трая дълго. Оказа се, че яркозелената трева е просто тресавище и самолетът, с целия Фантом-въздух потъна в четири метра дълбока кафеникава вода.

— Дотук добре — каза Фицдуейн, гледайки мехурчетата по зеленикавата повърхност, — винаги е по-лесно да играеш на собствен терен.

Бегачите профучаха край него и той махна по посока на замъка. Дьо Гевен и Хенсен спряха до волвото, задъхани.

— Ти си абсолютно смахнат — изпъхтя дьо Гевен, облян в пот.

— Смахнат, но постига резултати — поправи го Хенсен.

Фицдуейн се ухили, отвори задните врати на фургона и каза:

— Искате ли да ви закарам?

островът на Фицдуейн — 18:45 часа

Когато първият от катерачите се изкачи на скалата, металната решетка затвори с трясък главния вход на замъка. Надолу по пътя, кални следи сочеха мястото, където двама от оцелелите от Фантом-въздух се бяха измъкнали от тинята и се бяха отправили към училището. Никой от тях не искаше да се явява пред очите на Кадар, но просто нямаше къде другаде да отидат.

щабквартира на рейнджърите, Дъблин — 19:45 часа

Генералният директор на Ирландското бюро по туризма бе посивял петдесетгодишен занимаващ се е политика господин, който явно никога не бе живял на село. Основните му оръжия бяха усмивката, връзките и способността му да говори безспирно, без да казва нищо съществено, докато противникът не капитулираше напълно, независимо за какво ставаше дума.

Този път ставаше дума за евентуалното задържане на група туристически агенти от Близкия изток, от рейнджърите. Помощниците му го бяха уверили, че арестуването на подобни гости със сигурност няма да помогне за развитието на ирландския туризъм, а и ще изглежда идиотско по телевизията.

Като чу, че това ще изглежда идиотско на екрана, генералният директор реагира като куче на звънеца на Павлов. Започна да отделя обилно слюнка, изпадна в паника и поиска незабавно да се срещне с командващия рейнджърите.

На Килмара му бяха необходими деветдесет минути, за да се отърве от смахнатия генерален директор и свитата му. Едва тогава успя да се върне на бюрото си и забеляза, че не е имало обаждане от замъка на Фицдуейн вече доста време, а уговорката им беше контролно чуване на всеки два часа. Опита се да се обади по телефона, но май беше повреден. Опита да се свърже и с охраната в „Дрейкър“, но — същия резултат. Това не бе чудно, тъй като всички телефони на острова бяха свързани на един кабел. Позвъни в полицейския участък в Боливонен, най-близкото до острова на Фицдуейн село. Знаеше, че по това време там няма да има никого, но обикновено всички разговори се прехвърляха в дома на дежурния полицай.

На десетото позвъняване, телефонът най-сетне бе вдигнат и един запъхтян глас каза: „Ало“. О’Съливан, местният полицай, съобщи на Килмара, че току-що се е върнал с колелото от моста към острова на Фицдуейн, след като се е опитал да открие сержант Томи Кийн, когото пък търсеха, за да даде обяснение за някакво нападение. Килмара имаше чувството, че О’Съливан ще издъхне още преди да е свършил разговора. Изчака полицая да се посъвземе и попита:

— Доколкото разбирам, не си успял да го откриеш, така ли?

— Не, полковник.

— Какво искаш да ми кажеш за моста? Защо не отиде на острова?

— Не ви ли казах? — попита объркано полицаят. — Мостът се е срутил. От него не е останало нищо. Островът е напълно отрязан.

Килмара затвори телефона изпълнен с тревога. Беше почти двайсет часа. Какво, по дяволите, става на този остров? Явно нещо не беше наред. Денят на Здравеца в Берн и прекъснати комуникации все още не значеха, че трябва да използва военна сила. Ами ако се прибавеха и предчувствията на Фицдуейн и метода на действие на Палача?

Той погледна към документацията за пристигащата същата вечер с последния полет от Лондон група туристически агенти. Самолетът идваше от Либия, но пък нямаше директна връзка с Ирландия. Възможно ли бе да пренощуват в Лондон, за да могат да се адаптират към новата обстановка?

Внезапно разбра, че подходът му към проблема е грешен. Въпросът не беше дали агентите бяха наистина туристически агенти или не. Въпросът беше как да се справи с два проблема наведнъж и сега, погледнато от този ъгъл, отговорът бе еднозначен. Донякъде трябваше да бъде благодарен на оня идиот от Бюрото по Туризма за това, че го бе посочил. За да направи необходимото, му бяха нужни двадесет и пет минути на телефона.