Виктор О'Рейли - Игрите на Палача

Откри Гюнтер в оперативната стая. При влизането му немецът вдигна глава. Тъкмо се опитваше да се свърже с Фицдуейн по УКВ-то. Поклати глава:

— Нищо. Абсолютно нищо.

Последва Килмара до кабинета му. Полковникът му махна да затвори вратата.

— Британците ни дължат една услуга — каза той. Гюнтер вдигна въпросително вежда:

— Е, и?

— Напомних им го — каза Килмара. — Не са много очаровани, но ще го направят.

— Какво? Накарал си британците да задържат самолета с туристическите агенти при междинното кацане в Лондон?

Килмара кимна:

— Това не ни позволява да изтеглим нашите хора от посолството, но поне сега можем да оставим бумагите настрана и да се поразходим без угризения на съвестта.

— Значи, ще се отбием при Фицдуейн.

— Точно така — каза Килмара, — нямаме време за губене.

военновъздушна база „Болдонел“ край Дъблин — 20:45 часа

В слушалките се чу глас. Даваха им разрешение за излитане. „В един идеален свят…“, замисли се Килмара, но после отхвърли тази мисъл. Почти през цялата му кариера се бе налагало да работи с ограничени средства по отношение на оборудването и точно в този момент мечтанията за хеликоптери за нощно летене доникъде нямаше да го доведат.

Честно казано ако се оставеше настрана недостига на хеликоптери, които бяха скъпи и като покупка и като поддръжка, като цяло рейнджърите имаха всичко необходимо и бяха много добре обучени. Съвсем скоро щеше да стане ясно дали нещата ще се развият по план. За първи път изпълняваха подобна задача и за първи път щяха да се намесят като бойна част.

Можеше да се окаже, че всичко е фалшива тревога, но нещо подсказваше на Килмара, че не е. Някакъв вътрешен глас му нашепваше, че на другия край на Ирландия кръвопролитието е започнало. Инстинктивно дясната му ръка потърси стоманения допир на „SA-80“ закрепена под седалката.

Погледна навън пистата пред тях, после се обърна назад към двата лекотоварни „Айландър“-а, в които бяха рейнджърите и смъртоносното им оръжие. Гласът на пилота прозвуча в слушалките му.

— Имаме разрешение — каза той.

— Последна проверка — нареди Килмара.

Чу се гласът на Гюнтер, последван от този на командира на втория самолет. Килмара погледна пилота:

— Излитаме.

Излетяха и се насочиха на запад право към залязващото слънце.

училището „Дрейкър“ — 20:45 часа

При неочаквания развой на събитията, макар и външно да запазваше спокойствие, Кадар премина през пълния спектър чувства: от сковаващ ума и тялото страх до такава силна ярост, че имаше чувството, че може да убива само с поглед. Новината, че Фицдуейн е все още жив, само влоши допълнително настроението му. Имаше нужда да се освободи от огромното напрежение, което го разкъсваше. Екзекуцията на злополучния пилот от „Айландър“-а му донесе търсеното облекчение. От некадърника останаха само кални следи по пода и кървави пръски по стената.

Сега умът му вече възприемаше промяната в развоя на събитията. Даже откри и предимствата на новото положение. Беше изправен пред най-голямото предизвикателство в професионалния си живот и пред почти равностоен противник. Операция „Здравец“ щеше да успее, но трябваше да вложи всичките си сили. Щеше да е подходящ финал на този етап от кариерата му. Погледнато от друга страна, колкото повече жертви дадеше, толкова повече щеше да е неговият дял — парите щяха да се разпределят между по-малък брой хора, така че всяко зло за добро.

Кадар разгледа внимателно картата и въздушните снимки на местността. Сега вече знаеше срещу кого и какво е изправен. Островът беше изолиран. Замъкът на Фицдуейн бе обграден, а Кадар имаше и хора и оръжие, за да направи, каквото трябваше. Проклетият ирландец щеше да получи няколко урока за водене на бойни действия.

Първи урок: Средновековният му замък няма да издържи на огневата мощ от края на двайсети век.

в замъка на Фицдуейн — 21:18 часа

След като се върнаха в замъка, Фицдуейн ги остави да си починат малко и веднага ги впрегна в трескава работа. Терористите се бяха появили малко след като бяха спуснали желязната решетка, но отначало не направиха опит да се приближат на по-малко от хиляда метра. После, със сгъстяването на вечерните сенки, от замъка забелязаха раздвижване във вражеските позиции. Примката се затягаше.

Когато първите терористи наближиха на около шестстотин метра, Фицдуейн нареди на Мъроу и Андреас да открият огън, но на единична стрелба. Размениха си изстрели, но от нито една страна не прозвуча автоматичен откос. След около петнайсет минути стрелбата затихна. Терористите бяха заели позиции за атака. Постовете от замъка следяха страната откъм морето. Мъроу и Андреас се кълняха, че бяха улучили няколко от тях, но не знаеха колко.