Виктор О'Рейли - Игрите на Палача

Кадар обичаше да планира, но най-много обичаше времето непосредствено преди операция, когато всички приготовления бяха приключили. Наслаждаваше се на усещането за добре свършена работа и приятното очакване на това, което предстоеше.

При повечето отвличания на голям брой хора проблемът се състоеше в това, че терористите недоизпипваха нещата и много бързо изгубваха инициативата. Първо, броят им никога не бе достатъчен — в ограниченото пространство на един самолет пет или шест фанатика трудно можеха да държат под око няколкостотин човека за повече от няколко часа. Дори екстремистите бяха хора и те имаха нужда да хапнат, да поспят или да отидат до тоалета. Освен това, напрежението бързо ги уморяваше, започваха да се разсейват, да гледат хубавите жени, вместо да пазят и изведнъж — бум! Избухват гранатите с паралитичен газ и всякакви други джунджурии, с които властите си служат и какво се получава? Още един мъченик в името на каузата. Абсолютно безсмислено, според Кадар. Аргументи от сорта на това, че дори отвличането да не е успешно, то пак получава заслужена известност чрез пресата, въобще не можеха да го впечатлят.

Друг проблем при отвличането на самолети бе това, че терористите бяха принудени да използват такова оръжие, което можеше лесно да се крие, като гранати и пистолети, в резултат на което никога не разполагаха с достатъчно боеприпаси. За разлика от тях, силите на реда, подпалени от коментарите на средствата за масова информация и търговците на оръжие, обикновено влагат много пари във всякакво антитерористично оръжие и оборудване. Никога досега везните не се бяха накланяли толкова много в полза на официалните власти. Антитероризмът се бе превърнал в индустрия.

Но дори и да се оставят настрана недостатъчният брой хора и въоръжение, оставаше още един и то основен недостатък в тактиката на отвличането на самолети: почти веднага след като се осъществеше отвличането, инициативата за по-нататъшни действия винаги преминаваше изцяло в ръцете на властите. Терористите чакаха и се потяха, а властите шикалкавеха и забавяха умишлено нещата. Единственото, което оставаше на терористите бе да започнат да избиват заложници, за да покажат непоколебимостта си, но дори и това не бе изход, защото всички много добре знаеха поговорката: когато започне избиването на заложници, в играта влизат специалните групи и тогава господ да ви е на помощ. А опитът показваше, че когато се намесят специалните части, позициите на терористите се превземаха за минимално време и най-вече с минимален брой жертви. Египтяните правеха изключение.

Имаше и още нещо — често пъти самите терористи или не знаеха какво точно искат — нещо, което Кадар като професионалист в това отношение, а и възпитаник на „Харвард“, просто не можеше да проумее, но изследването на проблема му показваше, че това се случва доста често, или исканията им бяха явно неприемливи, или невъзможни политически. Нерядко бяха и двете.

Трябваше да се признае, че освен ако стремежът не бе единствено придобиване на известност, а Кадар определено целеше преди всичко печалба, макар и да не се отказваше от лек флирт с медиите и бе харесал некролозите си, разпространени напоследък, резултатът не беше в полза на терористите.

„Значи трябва да се наблегне на това“, както би казал един учител на учениците си.

Кадар смяташе, че терористичните акции се нуждаят от промяна в подхода — Операция „Здравец“ бе илюстрация на това.

в замъка на Фицдуейн — 15:55 часа

Фицдуейн се бе обадил на полицаите от охраната на „Дрейкър“, както и на директора на училището. Загрижеността му бе вежливо приета, но си личеше, че не му вярват. Слънцето продължаваше да грее на безоблачното небе. Предположението за надвиснала опасност в такова идилично място просто не бе за вярване.

Сержант Томи Кийн от полицейския участък на брега се бе появил на едно колело и след разговор на четири очи с Фицдуейн, неохотно се бе съгласил да остане няколко часа. И без това бе твърде горещо за риболов. Щеше да се опита вечерта да се измъкне. А дотогава тъкмо щеше да държи под око ексцентричния си приятел и щеше да се опита да го предпази от неприятности.

Така, малката войска на Фицдуейн наброяваше тринайсет души. Единадесет от тях, заедно с Фицдуейн, се събраха в голямата зала. Мъроу и жена му бяха на бойната площадка на кулата, откъдето, въоръжени с мощен бинокъл, можеха да наблюдават моста и околностите. Видимостта бе чудесна, макар че от горещината имаше омара, която замъгляваше подробностите в далечината.