Виктор О'Рейли - Игрите на Палача

Явно мишената бе училището „Дрейкър“, а като се имаше предвид начинът му на действие, най-вероятната цел бе отвличане. Един Господ знаеше колко богати бяха родителите на учениците в „Дрейкър“, но очевидно Палачът имаше представа, щом смяташе, че си заслужава усилията.

Все пак училището разполагаше с някаква охрана. Килмара бе уредил шест цивилни, но добре въоръжени ченгета да бъдат настанени там. Живееха в главната сграда и следователно би трябвало да успеят да се справят с всякаква заплаха или поне да задържат положението, докато не пристигне помощ. Ахилесовата пета на този план бе времето, за което подкрепленията щяха да пристигнат на острова. Мястото бе уединено и щяха да минат поне няколко часа преди да дойде помощ. Местната полиция сигурно щеше да пристигне по-рано, но пък там стоеше въпросът за това, доколко можеха да се противопоставят на въоръжението на терористите.

Без да се замисли, Фицдуейн бе подметнал на Килмара, че щом родителите са толкова богати, биха могли да отпуснат малко средства за осигуряване на допълнителна охрана на училището. Полковникът си направи труда да му обясни как стоят нещата: ако родителите усетеха и най-лекият намек, че децата им може да са в опасност, всички ученици щяха моментално да бъдат прибрани в къщи, при мама и татко в Саудитска Арабия, Дубай или Токио, по-бързо, отколкото подкупът изчезва в джоба на политика. А ако те си заминеха, нямаше да има училище и тогава доходите на местната община щяха драстично да паднат. Без доказателства в подкрепа, тези неясни хипотези за приближаваща опасност не струваха и пукната пара.

Водите на океана, обикновено сиви и заплашителни, сега бяха гладки като стъкло и сини като Средиземно море — „още една измама, — помисли си Фицдуейн“, защото дори и по това време на годината водата на Атлантика бе едва няколко градуса над нулата.

— Цялото това спокойствие и мир е само илюзия — каза той на Пука, — но кога и как това ще стане ясно е друг въпрос — конят не посмя да отговори и продължи да пасе.

От комина на Мъроу се издигаше дим, Фицдуейн откъсна Пука от закуската й и я подкара към къщата. Като се приближи, видя Мъроу да го чака облегнат на вратата, а отвътре се носеше аромата на бекон с яйца. Внезапно усети вълчи глад.

— Станал си рано-рано, какво има? — попита Мъроу. — Да не би Етен да те е изхвърлила?

Зад рамото на Мъроу се появи Уна.

— Добро утро, Хюго, не му обръщай внимание, той няма чувство за такт, влизай да закусиш.

Фицдуейн слезе от коня и каза:

— Убеди ме, ей сега идвам. Искам само да обясня на Мъроу някои неща насаме.

Уна се усмихна и изчезна по посока на кухнята.

— Късмет! — извика тя през рамо.

Мъроу пристъпи напред и излезе на слънце.

— Сигурно сънувам — каза той, — нито едно облаче в небето, направо не е за вярване.

— Мъроу, вчера, докато ми съобщаваше местните клюки, спомена, че на острова е кацнал самолет. Тогава не обърнах особено внимание на това, но сега искам да знам дали съм те разбрал правилно. Тук на острова ли е кацнал самолетът или от другата страна на моста?

Мъроу пое дълбоко въздух, изпусна го и каза:

— Ами, отвъд моста, направо тука си го приземи момчето, на пътя близо до училището.

— Не знаех, че там има място за приземяване на самолет — каза Фицдуейн, — а и пътят е толкова разнебитен.

— Разнебитен-неразнебитен — каза Мъроу, — момчето си го приземи и то не един път. Отидох да погледна и даже говорих с пилота. Чужденец, но приятен. Возеше двама пътници, каза, че били роднини на някого от учениците в „Дрейкър“.

— Помниш ли името на ученика? — попита Фицдуейн.

Мъроу поклати отрицателно глава.

— Какъв беше самолетът?

— Беше малък, с два двигателя, приличаше на кутия, обикновено с такива летят до Аранските острови.

— Ясно, бил е „Айландър“ — каза Фицдуейн, — кръстоска между летящ камион за доставки и джип. Ако пилотът е добър, наистина може да се приземи тук. На този тип самолети им трябва не повече от четиристотинметрова писта, а понякога и по-малко.

— Защо питаш?

— Ще ти кажа, след като хапнем — отговори Фицдуейн. — Не искам да ти развалям апетита — и последва Мъроу в къщата.

На масата седеше Хари Ноубъл с чаша чай в ръце.

— Добро утро, господин посланик — каза Фицдуейн.

Хари Ноубъл зяпна от изненада:

— Откъде, за Бога, знаете това? — попита смаян той.

Фицдуейн седна на масата и загледа как Уна му налива чай.

— Е, имам приятели на високи постове.