Виктор О'Рейли - Игрите на Палача

Корабът клатеше силно — нямаше го товарът от хиляда и четиристотин глави добитък и съответното количество фураж и вода за животните, който го правеше по-неподатлив на капризите на океана. Екипажът, над седемдесетте въоръжени мъже, амунициите, експлозивите, ракетите земя-въздух и надуваемите бойни лодки не можеха да осигурят необходимия баласт.

Климатичната инсталация се справяше чудесно с миризмите от неразположението на пасажерите. Когато наближиха южната част на Ирландия, всички се почувстваха отново във форма. Почистиха оръжията си и за пореден път повториха отделните фази на плана.

Американският културен аташе оглавяваше екипа за спешни случаи, който координираше действията на охраната на посолството при заплаха от нападение. На пръв поглед изглеждаше неуместно в ролята на оглавяващ борбата с тероризма да е точно дипломат, чиито служебни задължения бяха културния обмен, посрещането на гостуващи бейзболни отбори и незнайните творчески търсения на учени и писатели. Но истината бе, че културният аташе заемаше висш пост в ЦРУ и бе преживял доста неприятни моменти в Латинска Америка.

След последния инцидент, когато небронираната му кола — въпрос на орязан бюджет — бе надупчена от автомат в Сан Салвадор и шофьорът му бе убит, той поиска да го пратят на по-спокойно място. Изпратиха го в Ирландия да поиграе голф и да си поуспокои нервите. Тъкмо бе започнал да усъвършенства удара си и да спи спокойно и се получи предупреждението за нападение.

Сега чакаше, обливаше се в пот и пиеше твърде много, което не бе добре нито за черния му дроб, нито за кариерата му, и се надяваше, че допълнително поставеното оборудване за наблюдение и подслушване, по съвет на Килмара, ще даде някакви резултати.

Мразеше да чака така, чувстваше се като мишена в обсега на оръжията. А мишените имаха незавидна съдба. Шофьорът му в Сан Салвадор бе умрял, притискайки пръсти към шията си в опит да спре бликащата от дупката артериална кръв.

На сутринта времето все още бе мрачно, но не валеше и затова Фицдуейн и Етен решиха да оседлаят конете и да се разходят из острова.

Вече нямаше и следа от изтощението, което Фицдуейн чувстваше веднага след завръщането си от Швейцария, и сега се наслаждаваше на свежия въздух и препускането.

На връщане към замъка, както обсъждаха весело бъдещите си планове, той изведнъж усети някакво познато чувство, но в първия момент не можа да го определи. Отначало не му обърна внимание, но когато замъкът се появи в далечината, Фицдуейн потъна в мълчание и в желанието си да разбере причината за неспокойствието, което го гнетеше, започна да си припомня откъслечни реплики и мисли, които се бе опитал да изхвърли от ума си.

Бе твърде уморен през последните няколко дни и просто не бе имал сили да разсъждава логично и да се вслушва в интуицията си. Умишлено бе пренебрегвал съмненията и предчувствията си. Сега премисли отново всички разговори и се опита да намери връзката с това, което самият той бе открил или изпитал.

Като се оставят на страна хипотезите и резултатите от компютърното изследване, Фицдуейн бе един от малкото, които познаваха лично Палача. Може би „познаваха“ бе твърде силна дума. Впечатленията, които имаше от него, но несъмнено времето, което бяха прекарали заедно, му бяха помогнали да прозре донякъде сложният му характер.

Палачът никога не правеше нищо без причина. Той непрекъснато играеше някаква игра, но ако човек се вгледаше в действията му, щеше да усети една внимателно балансирана склонност към самоунищожение. Планираше всичките си операции гениално и притежаваше полезната способност да предвижда ходовете на противника. Доставяше му удоволствие да дразни враговете си като оставяше достатъчно следи, за да ги разпали и в същото време вземаше всички необходими мерки, така че да сглобят картината, когато вече е твърде късно. Владееше изкуството на измамата и преструвката до съвършенство — черта, която притежаваше и Килмара. Имаше значително състояние и мислеше с размах. Според Хенсен и Следотърсача, всичките му операции бяха само подготовка за големия финален удар.

Нима наистина бе възможно касапницата в ателието на Балак да е била само част от сложна игра, замислена от Палача? Ако бе така, защо? Какво мотивираше действията му, освен удоволствието да бие системата? Определено мотивите не бяха политически. Вярно, използваше политическите идеи на многобройните си групи, за да постигне резултата, който целеше, но несъмнено основният му стремеж бяха парите. Това едва ли бе самоцел, по-скоро вид остойностяване на всичките му усилия от една страна и предимствата, които богатството осигуряваше — свобода и власт.