Виктор О'Рейли - Игрите на Палача

Килмара затвори папката с отвращение. Не му достигаха хора, за да блокира главните пътища, но това пък беше абсолютно изключено, защото ако затвореше само единият от тях, щеше да откъсне южната част на Дъблин от северната. Не можеше да използва войската, за да обгради мястото, защото бюджетът не го позволяваше. Не можеше не само да осигури пълна, но дори и частична безопасност на посолството и то срещу малка, добре въоръжена терористична група. А срещу седемдесет добре обучени и въоръжени терористи, усилията му биха изглеждали направо жалки.

Оставаше му само да се надява на късмета си. Въздъхна и отново отвори папката. Явно имаше истина в това, че колкото повече време отделиш на нещо, толкова по-добри са резултатите. Запита се дали същото важи и за другата страна и заключението никак не му хареса.

В крайна сметка положението бе следното: първо, той бе длъжен да се подчини на заповедите, второ, от всичките шейсет рейнджъри приблизително една трета бяха зачислени за денонощна охрана на посолството и като се имаше предвид, че се сменяха два пъти дневно, това означаваше, че почти всичките му бойци бяха заети, трето, действаха противно на целите си — вързани на едно място чакаха да ги нападнат, вместо да стоят настрана и да могат да действат по свое усмотрение, четвърто, тренировъчният им режим бе изцяло нарушен (рейнджърите стреляха по няколко часа дневно, за да поддържат високите си стрелкови умения), пето, самият той бе изцяло ангажиран, за да провежда тая тъпа операция и шесто, само един Бог знаеше какво става другаде през това време.

Идиотска работа.

След като прекара още една нощ в къщата на Килмара, отпочинал и доволен, Фицдуейн си тръгна за в къщи.

Предната вечер Шейн се бе обадил да каже, че няма да се прибира и че къщата е на тяхно разположение.

— Наше? — бе попитал Фицдуейн, галейки гърдите на Етен.

— Просто се досетих — каза Килмара сухо.

Фицдуейн се засмя:

— Ще се женим.

— Време беше — каза Килмара. — Трябва да бягам — след две минути се обади пак. — Не забравяй какво ти казах — добави той. — Влюбените са опасни — имат склонност да забравят околния свят.

— Не се чувствам в опасност — каза Фицдуейн.

— Щях да съм по-спокоен, ако се чувстваше. Когато се прибереш, ми се обади по радиото. Можеш да говориш спокойно.

Като затвори телефона Фицдуейн се замисли. Етен го докосна с език:

— Обърни ми внимание.

Той не чака втора покана.

Херкулесовите Колони, или както напоследък бе по-известен, Гибралтарският пролив, е като кост в гърлото за всеки моряк.

Ако човек за момент остави настрана местното население, което възлизаше на около двадесет и осем хиляди души, живеещи на парче земя колкото паркинг, щеше да открие, че Гибралтар представляваше сбор от апаратура за наблюдение, оръжия, една издълбана скала, военни и горили.

Въпреки че там изобилстваха шпиони, хора, горили и достатъчно апаратура, не бе чудно, че италианският кораб „Сабин“ за превоз на добитък, който пътуваше от Либия за Ирландия, за да натовари животни, предназначени за ритуално клане в Триполи, на минаване през пролива на Гибралтар, бе засечен от бреговата охрана, но това не породи никакви съмнения.

Търговията на добитък между Ирландия и Либия бе добре известна. Бяха виждали кораб „Сабин“ не един път. Единственото необичайно нещо, което би могло да предизвика коментари, но не ги предизвика, бе това, че този път „Сабин“ не спря в Гибралтар да бункерова. Явно екипажът е рискувал да го направи в Триполи, нещо, което капитанът на кораба никога не би повторил, освен ако не е на ръба на отчаянието.

Ако случайно някой бе обърнал внимание на това, биха му отговорили, че всичко е въпрос на договореност и биха допълнили отговора с характерен жест на броене на пари. Това щеше да е напълно достатъчно.

Корабът „Сабин“ излезе от гибралтарския пролив и взе курс към Ирландия.

Разстоянието от Дъблин до острова взеха за около седем часа, с една почивка в Галуей, за да накупят малко продукти и да хапнат. Валя обилно почти до вечерта, след което времето им предложи такава изненада — небето се проясни като по чудо, Фицдуейн забрави всичките си мрачни мисли и почна да се чуди как е имал сили да напусне това райско кътче. Беше прекрасно.

Настроението му се повиши, но тъкмо когато наближиха замъка, дъждът се върна с удвоени сили, сякаш за да им напомни, че никога не трябва да приемат нищо за даденост.