Виктор О'Рейли - Игрите на Палача

— Това е една отвратителна и коварна страна — измърмори си той докато разтоварваше колата. Изкушаваше се да остави всичко в багажника и да разтоварва на сутринта, но това, което се намираше в четирите продълговати и доста тежки кутии, които Килмара му бе дал, трябваше да се постави под ключ възможно най-бързо.

По пътя бе разказал почти всичко на Етен. Докато тя и Уна бъбреха, той предаде и на Мъроу случилото се в основни линии. Не бе споделил съмненията си около предполагаемата смърт на Палача. Не искаше да ги плаши.

Мъроу и Уна бяха проветрили замъка, запалили камините и сега бе приятно, топло и уютно. Фицдуейн се зарадва, че отново си е у дома.

Мъроу го изслуша мълчаливо и се замисли, Фицдуейн напълни отново чашите и каза:

— Съвсем скоро ще имаш честта да видиш някои от хората, за които ти говорих. През последната седмица в Берн май главата ми бе твърде замаяна от празненствата по изпращането на Палача. Хайни Рауфман все още се възстановява и го поканих да види как живеят цивилизованите хора, после Хенсен изяви желание и накрая и Андреас фон Графенлауб. Той има нужда от разтоварване. Добре се справя, но доста нещо преживя. Смъртта на баща му бе тежък удар.

— Горкото момче — каза Етен.

— Хайни Рауфман ли е този, когото наричаш Мечката? — попита Мъроу.

— Като го видиш, ще разбереш защо.

— Хубаво ще бъде в замъка да има хора — каза Етен. Откакто бяха пристигнали, тя го оглеждаше с очите на бъдеща стопанка, Фицдуейн осъзна, че в живота му ще настъпят много повече промени, отколкото бе предполагал. Вярно, стените на замъка бяха претрупани с препарирани животински глави, оръжия и картини, но какво друго можеше да очаква човек от един замък? Това, което може би минаваше през главата на Етен, не му се понрави особено.

Етен го погледна:

— Дантелени завеси на прозорците — каза тя — и тапети на цветя.

— Само през трупа ми.

— Май ще трябва да изляза — каза Мъроу, без да помръдне. Целта му бе да върне разговора на първоначалната тема.

Фицдуейн го познаваше достатъчно добре.

— Какво си намислил, старче?

Мъроу внимателно обмисли думите си.

— Онези хлапаци от училището, които се занимават с онова нещо, какво става с тях?

— Нямаше кой знае какъв задоволителен резултат — каза Фицдуейн, — но при удара, който училището понесе, е съвсем разбираемо. Директорът получи информацията събрана от рейнджърите и от полицията, за това, което става. Вероятно е бил шокиран, но след като е размислил, е предпочел да приеме това по-скоро като проява на силно развито въображение у възпитаниците си. Бил е загрижен да не допусне повече неприятностите, да навредят на реномето на училището. Казал е, че ще се справи с положението, както той си знае. На края на срока и ще бъде благодарен на полицията, ако не се намесва повече. В края на краищата, не е престъпление човек да се облича като Човека-вълк и да тича из гората, ако това му харесва. Така или иначе, не можаха да разберат кои са участвали в ритуала, заснет от рейнджърите.

— А тогава как ще обяснят случката с обезглавената ни коза и следите от жертвоприношението, които откри? — попита възмутено Мъроу. — И това ли е проява на силно развито въображение?

Фицдуейн пресуши чашата си.

— Не, разбира се, но съществува и въпросът с доказателствата, а никой не желае да се стига до разследване на училището. То привлича значителни средства за областта, а напоследък реномето му доста се пропука. Мисля, че полицията почувства, че няма смисъл да насилва нещата.

Мъроу премисли чутото. Етен бе заспала в креслото си пред камината. Мъроу стана.

— С една дума, всичко приключи.

Фицдуейн се загледа в гаснещите въглени. Тук разговорът му с Килмара и собствените му инстинкти като че бяха изгубили силата си. Освен това месец май вървеше към края си. Реши, че ще остави мисленето за утре. Утрото бе по-мъдро от вечерта.

— Иска ми се да вярвам, че е така — каза той.

Посланик Харисън Ноубъл си мислеше колко добре се чувства тук. Лежеше в леглото си и се поздравяваше, че бе успял да открие това удобно и приятно място. Беше на острова, намираше се в близост до училището на сина си, стопанката на къщата готвеше чудесно, а човекът на име Мъроу бе предложил услугите си за помощник в риболова.

Харисън Ноубъл заспа веднага щом изгаси лампата. Спа спокойно като човек, който най-сетне е намерил това, което е търсил.

Въпреки че бяха взели хапчетата си против морска болест, голяма част от пасажерите на кораб „Сабин“ прекараха пресичането на Бискайския залив на легло.