Виктор О'Рейли - Игрите на Палача

Провървя им.

Докато слушаше превода, Килмара започна да се чуди дали пък не бе прибързал със заключението, че цялата работа е посолството е уловка. От това, което чуваше, му се стори, че в крайна сметка можеше наистина да се случи нещо. После изведнъж изскочи връзката с някаква конференция на туристически агенти, която щеше да се състои на следващия ден в близкия „Джурис Хотел“. Всички идваха от Близкия изток и броят им възлизаше на седемдесет и двама души.

Подкрепленията бяха поставени в готовност. Оттеглянето на рейнджърите бе отложено. Сега оставаше въпросът кога да се намесят. Май излишно бе наплашил Фицдуейн. Е, по-добре уплашен, отколкото мъртъв.

Килмара реши, че се поддава на събитията и не обмисля достатъчно съществуващите факти. Наклони стола си назад и се отдаде на сериозен анализ на положението. Извика файла с разписанията и започна да експериментира различни варианти.

Следобед времето изостави всички опити за неутралитет и се зае да премести част от Атлантика на мястото на западното крайбрежие на Ирландия.

Етен и Уна започнаха да правят разпределението на гостите за спане, а Фицдуейн се затвори в кабинета си в опит да поразчисти двумесечната поща, която се бе натрупала на бюрото му.

Имаше няколко писма от Берн, които не представляваха интерес, с изключение на една туристическа брошура за текущите и предстоящи събития в града. Разлисти я разсеяно и за свое учудване усети, че Берн му липсва. Тъкмо бе на път да я метне в кошчето, когато една подробност привлече вниманието му. При нормални обстоятелства, това едва ли щеше да го впечатли повече от дисертация върху особеностите на козината на яковете, но предчувствието, което го гризеше и разсъжденията му по повод Палача, го накараха да прикове поглед.

Казваше се, че сряда, двадесети май, е Денят на здравеца. Тогава всички добри граждани на Берн украсяваха къщите си със здравец. Значи градът щеше да потъне в кървавочервено.

Бе твърде съмнително съвпадение, а и бе напълно в стила на зловещото чувство за хумор на Палача.

Той разопакова радиостанцията, която Килмара му бе дал и му се обади. Връзката бе добра, но полковникът го нямаше. Фицдуейн реши, че ако предаде съобщение за здравец чрез посредник, Килмара като нищо щеше да си помисли, че окончателно се е смахнал.

— Кажете му да ми се обади при първа възможност — каза той, — край.

— Разбрано — каза дежурният в щабквартирата на рейнджърите.

Фицдуейн се присъедини към жените да им помогне за оправянето на леглата. Мечката се бе обадил от летището. Пристигаше и бе взел със себе си и медицинската си сестра, надявайки се, че Фицдуейн не би имал нищо против. Андреас фон Графенлауб, да не остане назад и той водеше приятелката си. Щяха да пренощуват в Дъблин и да изчакат Хенсен. Възнамеряваха да потеглят рано на другата сутрин и да пристигнат в замъка тъкмо за обяд.

Фицдуейн се питаше дали бе обяснил, че замъкът му, макар и замък, не бе голям. Следващият неочакван гост ще трябва да спи в конюшнята.

Вечерята вървеше чудесно, но колкото и да се опитваше, Фицдуейн не успя да се отпусне и да се наслаждава до край.

Вярно, когато трябваше, се усмихваше и смееше, дори вдигна тост за добре дошли на гостите, но Етен усещаше, че нещо го яде. Отговорът му, че вероятно все още преживява последиците от случилото се в Берн, не я задоволи, но тъй като от дясната й страна седеше Хари Ноубъл, който през цялото време се опитваше да я забавлява, а дьо Гевен седнал насреща и използваше всеки удобен момент, за да пофлиртува с нея, тя остави Фицдуейн насаме с мислите му.

Когато вечерята достигна фазата на коняка и кафето, като междувременно риболовните случки ставаха все по-невероятни, Фицдуейн се извини, отиде в кабинета си и отново се опита де се свърже с Килмара. Този път имаше късмет, но разговорът, който последва никак не го успокои.

Етен го завари да седи вперил поглед в огъня на камината. Тя седна пред него на пода и нежно го подкани:

— Кажи ми, какво има.

Той й разказа всичко от начало до край. Когато свърши, на лицето й бе изписана тревога.

Фицдуейн спа спокойно и се събуди призори отпочинал.

Оседла Пука и обиколи острова, опитвайки се да прозре намеренията на Палача. Посрещна го идилична картина на спокойствие и хармония и дори за момент се усъмни във все по-нарастващото си чувство на приближаваща опасност.

Утринната мъгла се стопи на слънчевите лъчи и безоблачното небе обещаваше хубаво време. Силният западен вятър се бе превърнал в лек и галещ бриз. Въздухът бе кристалночист от падналия предния ден проливен дъжд. Жужаха насекоми, пееха птички. Завладян от гледката и спокойствието, което цареше, на Фицдуейн му бе трудно да реши, какво може да е намислил Палачът. Започна да се чуди дали пък въображението му не му играеше лоша шега.