Виктор О'Рейли - Игрите на Палача

Посланик Ноубъл кимна мрачно. Свърши се с пребиваването му инкогнито. Сигурно скоро щяха да го нападнат отговорни служители по протокола от американското посолство. Отиде и ходенето му за риба.

— Искам да си поговорим — каза Фицдуейн — и отсега се извинявам, че темата на разговора ни никак няма да е приятна.

Уна сервира храната:

— Първо хапнете — каза тя, — неприятностите ще почакат.

Закусиха и после Фицдуейн разказа всичко на посланика.

— Много предположения и малко факти — каза той, — а и доколкото знам, полицията и другите служби по опазване на реда са уведомени за подозренията ви. Но като че ли вероятността да се случи нещо е почти изключена. Пренапрегнат сте от преживяното в Швейцария.

Фицдуейн кимна.

— Очаквах подобна реакция, аз залагам преди всичко на инстинкта си, а той никога не ме е подвеждал.

Мъроу отвори шкафа и извади една пушка с мощен телескоп. Със същия тип оръжие бе стрелял в Конго. Разглоби пушката и отново я сглоби, без да гледа.

— Господин Ноубъл — каза той, — понякога не знаем защо се случват някои неща, но въпреки това те се случват, нали? — той посочи Фицдуейн. — Познавам този човек от дълго време и съм се бил редом с него и искрено се радвам, че не съм се бил срещу него. Научих се да се вслушвам в думите му. В противен случай отдавна нямаше да съм между живите.

Посланикът се вгледа в Мъроу. После се усмихна и каза:

— Само глупак би пренебрегнал съвета на опитен помощник.

Мъроу се засмя.

Посланикът се обърна към Фицдуейн и попита:

— Имате ли някаква идея?

— Намира се — отговори Фицдуейн.

Ако трябваше да бъде честен, Мечката трябваше да си признае, че първите му впечатления от Ирландия, меко казано, не бяха добри. Мрачното време само засили първоначалното му мнение по въпроса. Дори и да оставеше настрана потискащото впечатление от режещия вятър и оловносивото небе, даже и най-благосклонният гост на Дъблин (единственото, което видя от Ирландия през първата вечер) щеше да се съгласи, че страната — той се опита да намери точната дума — е отвратителна.

От друга страна градът кипеше от живот, нещо, което не можеше да се каже за Берн. Улиците гъмжаха от млади хора, изпълнени с енергия и весела небрежност, сградите носеха отпечатъка на традициите и бурната история на страната, а на някои от тях все още личаха следите от въстанието срещу британците от 1916.

Вечеряха навън. Сервитьорите бяха приятелски настроени, но това не им пречеше да се появяват, когато си искат. Ядоха морски специалитети и слушаха музика, която събуждаше неподозирани чувства. Пиха твърде много черна бира и ирландско кафе.

Легнаха си по малките часове и на следващата сутрин закусиха едва в осем. Мечката се събуди объркан и много разтревожен от това, какво щеше да стане с него след няколко седмици прекарани в Ирландия. Останалите казаха, че отдавна не са си прекарвали толкова весело. Това съвсем не беше по швейцарски.

Когато пристигнаха на острова, спряха до моста, за да погледат как под тях Атлантика се нахвърля срещу скалите. Малко по-нататък замъкът на Фицдуейн се очерта на фона на синьото небе и хвърлящият отблясъци океан.

— Невероятно! — каза Мечката, като излязоха от колата, за да поздравят чакащия ги Фицдуейн.

Той се усмихна:

— Чакай, още не си видял всичко.

— Струва ми се, че не е необходимо да правим каквото и да било, дори и наистина да се появи Палачът — каза Хенсен. — Първо, мишената не сме ние и второ, имаме си замък, където да се скрием. Трябва просто да спуснем желязната врата и да пием домашно уиски, докато чакаме добрите да дойдат.

Мечката се възмути:

— Съвсем по немски — най-добре да си седим на топло и да оставим шепата хлапета на звяр като Палача. Не го мислиш сериозно, нали?

— Точно ти ли ще ми говориш, кой седи на топло и кой не? — заяде го Хенсен. — А какво правите вие, швейцарците, вече повече от пет века? Чакате бурята да отмине като ядете „Тоблерони“, а след това събирате труповете.

— Успокойте се — намеси се Фицдуейн. — Може и наистина нищо да не се случи.

Всички се умълчаха. Седяха около голямата стара дъбова маса в банкетната зала. Тя бе потъмняла от годините, но все още можеше да побере поне три пъти повече хора от седящите на нея дванайсет. Всички погледи се насочиха към Фицдуейн.

— Това е само предчувствие — добави той.

Посланикът заговори пръв. Той бе взел сина си Дик от училището и го бе довел за обяд, но вече нямаше никакво намерение да го връща там, докато всичко не се изясни. Вътрешно се питаше дали и той, посланикът, не бе включен в списъка на злодея. Препарираната глава на началника на Отдела за борба с тероризма към Държавния Департамент на САЩ сигурно би изглеждала добре сред трофеите на Палача. Прокашля се и каза: