Виктор О'Рейли - Игрите на Палача

Основна черта в поведението на Палача бе опълчване срещу обществото като цяло, съчетано със зловещото му чувство за хумор. Очевидно изпитваше удоволствие да причинява болка на обществото, сякаш за да си отмъсти за раните, които вероятно са му били нанесени в ранните му години.

Отмъщението бе част от мотивацията.

Но нали Палачът бе мъртъв. Бернската полиция не бе вчерашна — всички изходи на ателието на Балак и околността бяха блокирани. Бе открито и тяло. Аутопсията вероятно е била направена с типичната швейцарска педантичност. Едва ли е била допусната грешка при идентифицирането по зъбите. Но дали данните в зъболекарския архив бяха на Палача? Превъплъщаването му бе специалност, а и вероятно не е било трудно да си осигури подходящо тяло. Възможно ли бе да е предвидил вероятността да е разкрит и отново да бе обърнал нещата в своя полза, натривайки носа на властите?

Лошото бе, че на всички им се искаше да вярват, че Палачът е мъртъв. Беше им писнало да се страхуват от него. Бе твърде непредвидим и опасен. Не искаха да живеят с мисълта, че всеки момент можеше да се появи отново, за да си отмъсти. Жените и децата им щяха да са в опасност. Не желаеха да живеят в страх. Но какви неща му минаваха през главата? Разбира се, че Палачът бе мъртъв. Огромни средства бяха хвърлени за залавянето му. Никой не може сам да спечели битката срещу обединената мощ на силите на реда и законността.

Как ли пък не!

В ума му изникна образът на Балак, толкова ярък и жив, сякаш бе пред него — очите му светеха и той се усмихваше.

Точно в този момент Фицдуейн разбра със сигурност, че далеч не всичко бе свършило и че Палачът бе жив. Прониза го страх и Пука, усетила неспокойствието на господаря си, изцвили и се вдигна на задни крака. Лицето му пребледня и Етен го гледаше недоумяващо. Май му бе прилошало, добре че почти бяха стигнали замъка.

Като влязоха във вътрешния двор, видяха Кристиян дьо Гевен, търговски банкер от Париж, който споделяше интереса на Фицдуейн към средновековните оръжия и по-специално към големия лък, тъкмо да излиза от едно такси, натоварен с въдици и друг багаж.

Като ги забеляза, той ги поздрави весело, но изражението му бързо се смени, щом забеляза лицето на Фицдуейн.

— Но ти ме покани — каза той разтревожено — и аз ти писах, че идвам. Случило ли се е нещо?

Фицдуейн се усмихна. Съвсем бе забравил, че дьо Гевен ще идва.

— Не се притеснявай — каза той, — проблемът не си ти.

Погледна палтото и шапката от туид на дьо Гевен, които бяха покрити с ръчно направени мухи за стръв. Ярко боядисаните им крилца създаваха впечатлението, че французинът е накацан от миниатюрни тропически птички.

* * *

Земята и сградите на едно посолство се считат за територия на страната, която го представлява. Това по отношение на охраната и безопасността означаваше, че рейнджърите на Килмара трябваше да осъществяват охрана извън границите на американското посолство. Вътрешната охрана оставаше грижа на американските пехотинци и службата по Сигурността към Държавния Департамент на САЩ.

Изкуственото разделяне в разполагането на силите им не се нравеше нито на Килмара, нито на културния аташе — но и двамата нямаха никакво намерение да нарушават протоколите на виенския договор, който даваше такива разпоредби.

Първият пробив дойде, когато един от полицейските агенти, зачислен към Килмара по негова молба, ги уведоми, че един от апартаментите в сградата, гледаща към посолството, за кратко е бил даден под наем на четирима японци, чийто престой в Ирландия щял да бъде съвсем кратък, тъй като търсели подходящо място за техен завод по електроника. Желаели да се нанесат веднага. Дори значителната предплата, която агентът поискал, не ги отказала.

Във всички празни апартаменти, както и в някои от обитаваните, предварително бяха поставени микрофони в очакване да се случи нещо подобно. В посолството имаше и наблюдателен център, но действителното наблюдение се извършваше от щабквартирата на рейнджърите на „Шрусбъри роуд“.

Подслушвателната уредба бе последен модел и звукът бе кристален. За жалост, въпреки че сред рейнджърите имаше и лингвисти, говорещи на общо осемнайсет езика включително арабски и иврит, никой не говореше японски.

Тогава Гюнтер се сети, че бе видял един от морските пехотинци да си говори с някакъв американец от японски произход. Това не означаваше, че той говори японски, след като живееше в Щатите, но си струваше да опитат.