Виктор О'Рейли - Игрите на Палача

— Искаш да кажеш, че ПЛО ще дойдат тук? — попита Фицдуейн. — Но защо? Да не би да са слънчасали и искат да се порадват на малко дъждовно време? Какво общо има организация като ПЛО с Ирландия?

— Не съм казал, че става дума за ПЛО — каза Килмара, — в групата действително има хора от ПЛО, но те са наемници. Целта им е, само си представи, Американското посолство в Дъблин. Насрочено е някъде за през май.

— А как седемдесетте тежковъоръжени терористи ще влязат в страната? — попита Фицдуейн. — И какво общо имам аз с това? Посолството е в Дъблин, а аз ще съм толкова далеч, колкото може да бъде човек, без да падне в океана. Ще спя по дванайсет часа на ден, ще си говоря с гларусите, ще си мисля за възвишени неща, ще си пия домашната ракия и ще стоя далеч от неприятности.

— Изслушай ме и тогава приказвай — каза Килмара. — Занимаваме се с това откак ни посети човекът от Мосад, а след това чухме за смъртта на Палача. Това, което сега ще ти кажа, със сигурност ще ти развали настроението. Смятаме, че нападението на американското посолство е само една от игричките на Палача или неговите наследници. Това е най-вероятно замислено, с цел да отклони вниманието и силите ни, а само един Господ знае коя е истинската мишена. Нищо чудно въобще да не е в Ирландия. Може да е дори някъде в Близкия изток. За съжаление, фактът, че смятаме това за уловка, никак не ни помага. Има заповед рейнджърите да охраняват посолството докато не премине опасността, което пък значи, че аз съм с вързани ръце и по никакъв начин не мога да реагирам, ако се появи заплаха от другаде. Нямам достатъчно хора хем за охрана, хем за бърза намеса на друго място.

— Мислех, че първоначалната идея беше рейнджърите да се използват само за бърза намеса.

— По принцип е така — отговори Килмара с тревога в гласа, — но за този случай никой не искаше да ме слуша. Наредиха ми и толкоз. Знаеш, че Ирландия има по-специални отношения с Чичо Сам и Таойсийч веднага се възползва от възможността да ми натрие носа. Рейнджърите са дисциплинирани, а и понякога просто трябва да се примириш.

— И в крайна сметка какво ще правим?

Килмара вдигна рамене.

— Довери се на инстинкта си. Ако смяташ, че Палачът вече не играе, аз съм готов да ти повярвам. Но когато си толкова скапан, кой може да знае? Тъй или иначе, моя работа е да се подсигуря.

Фицдуейн се прозя. Часовникът удари два през нощта. Храната, умората и алкохолът съвсем му замаяха главата. Нямаше сили да спори.

— Какво искаш да направя?

— Приготвил съм ти някои неща — радиопредавател, амуниции и други. От теб искам само да си отваряш очите на четири. Ако усетиш нещо нередно, веднага ми се обаждаш и ние пристигаме.

— При условие, че имаш задължения на друго място, как ще стане това?

— Все ще измисля нещо — каза Килмара. — Може би нищо няма да стане, но ако все пак нещо стане, никой няма да е в състояние да ме спре.

Фицдуейн вече спеше. Отвън бурята бе затихнала.

Обикаляйки хълмовете и езерата на Конемара с взетия си под наем форд фиеста, посланик Ноубъл се чувстваше като дете, което е избягало от училище. От години не бе ходил на почивка, където да не го открият заради важни дела на Държавния Департамент, но най-вече се наслаждаваше на свободата да пътува без телохранители. Увериха го, че островът е много тихо кътче, независимо от това, че Северна Ирландия беше неспокойна.

Най-голяма заплаха за живота му тук бяха ирландските шофьори, прекомерното ирландско гостоприемство и времето. Предупредиха го да си вземе топли дрехи и чадър. А ако смята да се отдаде на риболов, най-добре е да си наеме помощник.

В последствие изчисли, че инструктажът му е увеличил федералния дефицит с няколко хиляди долара. Не бе забравил да си вземе чадър. Справяше се добре и без специални дрехи. Реши, че ще си наеме помощник за риболова, едва когато пристигне на острова на Фицдуейн. С нетърпение очакваше да се види със сина си и да разбере дали му харесва в „Дрейкър“.

Междувременно си прекарваше чудесно като не правеше нищо. Нямаше дипломати, нямаше спешни съвещания, нямаше съобщения по телекса, нямаше упорити журналисти. Нямаше нито официални вечери, нито приеми, мислеше си той, докато ядеше боб от консерва и чакаше чайника да заври. И най-вече можеше напълно да забрави тероризма. Бе оставил всичките си тревоги в кабинета, точно според напътствията на всички книги, които те учат как да забогатееш.

Вдигна глава към облачното небе, заслуша се в напевното почукване на дъждовните капки по чадъра му и си помисли: „животът е благословен.“