Виктор О'Рейли - Игрите на Палача

Фицдуейн спа до късно и с удоволствие закуси някъде след обяд. Бурята бе отминала, но дъждът продължаваше да вали, сякаш за да разсее всичките му съмнения относно това къде се намира.

Килмара бе излязъл отдавна, но бе оставил бележка къде може да го търси. Да се влезе или излезе от къщата на Килмара, без да се включи някоя от алармените системи, бе доста трудна задача, а и кодовете се сменяха всекидневно, а дори и два пъти дневно, Фицдуейн се чудеше как ли Аделин понася мисълта, че е омъжена за вероятна мишена. Това от само себе си значеше, че и тя самата става мишена, а и децата. Ама че живот. Дали сега, след срещата си с Палача, самият той не бе мишена? Ако е така, колко време щеше да продължи? И какво щеше да означава това за евентуалната му съпруга и деца? За първи път Фицдуейн осъзна, че щом един път си се забъркал с тероризма, независимо на чия страна, вече никога не можеш да избягаш. Това беше една безкрайна война.

Тъкмо премисляше, когато му се стори, че чува слаб шум откъм предната част на къщата — при условие, че не би трябвало да има никой друг, освен него самия. Сякаш се отвори и затвори някаква врата. Звукът не се повтори.

Изкушаваше се да си остане на мястото и да не обръща внимание на нещо, което дори не бе сигурен, че е чул. Провери пулта на алармената инсталация — във всяка стая имаше монитор, но всичко изглеждаше нормално.

Взе „Ремингтон“-а и сложи един патрон. Тихо като котка излезе от кухнята и тръгна по коридора към предверието. Трябваше да реши от коя страна да влезе. Докато се чудеше, вратата на всекидневната се отвори. Фицдуейн моментално приклекна.

Насреща му стоеше Етен.

— Господи, боже мой! — възкликна той.

Етен се усмихна:

— Беше идея на Шейн — каза тя, — полковникът много го бива за сводник — сведе поглед към пушката. — Доста неща ми каза, но едва сега разбирам какво е имал предвид.

Фицдуейн осъзна, че все още държеше пушката насочена към нея. Свали я, вдигна предпазителя и леко я остави на пода.

— Хюго, добре ли си? — попита тя разтревожено. — За Бога, кажи нещо, бял си като платно.

Фицдуейн вдигна глава към нея, радостта бе изписана на лицето му.

— Ку-ку! — каза той.

Етен бе с дънки, пъхнати в ботушите и мек пуловер. Усещаше парфюма й. Тя отмести пушката с крак и коленичи до него.

— Този път ще останеш ли по за дълго? — тихо каза тя. Свали пуловера и блузата си. Беше без сутиен. Имаше хубави стегнати гърди с добре оформени зърна. Гласът й бе станал дрезгав. Сложи ръце на раменете му и го бутна да легне. Той не се възпротиви.

— Войникът се завръща от война. Къде беше? Как е той? — тя разкопча колана му, разтвори ципа и постави ръката си на слабините му. — Майка ми ми казваше, никога да не слагам нищо в устата си, без да зная откъде идва — докосна го с език. — Къде е било малкото момче? — после вдигна очи и добави: — Всъщност виждам, че вече не е малък — изу ботушите си и свали, дънките, после легна по корем на килима и го подкани. Фицдуейн застана отзаде й и прекара ръка по гърба й, после бавно го обходи с устни, слизайки все по-надолу. Тя започна да стене от удоволствие, но той продължи така, докато вече сам не можеше да издържа, обърна я по гръб и я облада.

Когато свършиха, той я прегърна и нежно я притисна. Целуна я по челото и каза:

— Знаеш ли, тази година срещнах много самоуверени жени.

Етен лежеше, сложила глава на ръката му.

— Разкажи ми за Ерика — усмихна се тя закачливо.

Килмара седеше в кабинета си и за пореден път разглеждаше вътрешния градоустройствен план на американското посолство в Дъблин и разпределението на охранителните постове. Колкото повече го гледаше, толкова по-нещастен се чувстваше.

Посолството бе построено преди години, когато за сериозна протестна акция се смятаха едно-две развалени яйца запратени по колата на посланика. Сякаш бе проектирано, с цел да улеснява терористични атаки.

Триетажната кръгла сграда, плюс партерът, бяха с фасада, която се състоеше главно от стъкла в бетонени рамки. Кабинетите се намираха по външната част, центърът на сградата представляваше една ротонда от пода до тавана, която опасваше коридорите на трите етажа. Посолството се намираше на пресечната точка на едно „У“-образно кръстовище, от двете страни, на което имаше къщи. До партера можеше да се стигне с кола по една къса алея, входът към която бе затворен само от една маркирана бариера.

Терористите имаха богат избор от възможности за нападение. Мястото бе толкова леснодостъпно, че ако човек не е много наясно с нещата — за нещастие това не можеше да се каже за Килмара — би си помислил, че има някаква клопка или в противен случай, просто да се откаже от идеята за нападение от чисто спортсменство с мотива, че мишената просто няма никакъв шанс. Дори и канализацията, макар че Килмара не би могъл да разбере тези терористи, които биха използвали канализацията, за да влязат при условие, че има далеч по-хигиенични начини, дори тя, не бе обезопасена.