Виктор О'Рейли - Игрите на Палача

— Юлиус! — извика Балак.

Паулус фон Бек бе успял някак си да се изправи на колене. От слабините му течеше кръв. „Земпах! Земпа-а-ах!“ — извика той и с пистолета в ръце проби една хубава дупка в главата на Юлиус Лестони. Мозъкът полепна по стената.

Фицдуейн видя как цевта на пушката се отмести от него и не чака повече. Затвори очи и натисна бутона за взривяването. Макар и да го очакваше, трясъкът го заглуши. Гранатите избухнаха и потопиха стаята в ярката светлина на горящ магнезий. Клепачите на Фицдуейн побеляха. В ушите му гърмеше и той вложи всичките си усилия, за да не изгуби ориентация. Поклати глава и отвори очи.

Когато взривът избухна Пиетро бе наполовина скрит зад сандъка. Взривът го бе разполовил с хирургическа точност. Лявата половина на тялото му бе изчезнала сред отломките. Дясната стоеше все още подпряна на стената. Пистолетът на Хюго лежеше на земята, там, където бе паднал от колана на Юлиус. Той се наведе и го вдигна. Балак сякаш се бе изпарил.

Тъй като сандъкът бе изместен, насоченият взрив не бе успял да пробие достатъчно голям отвор в стената. Имаше една дупка с формата на горна част на врата на около метър от земята, но надолу стената все още стоеше, а и отломките затрудняваха достъпа.

Сред дима и праха Фицдуейн зърна Анжело Лестони и веднага стреля. Отговори му автоматичен огън. Започна да пълзи напред. Над главата му изсвистяха още куршуми. Вече виждаше краката на Анжело. Натисна спусъка.

В този момент външната стена на ателието сякаш експлодира. Шумът бе оглушителен — рев на двигатели, трясък на падаща мазилка и стрелба. В стаята се появи дулото на огромна картечница. Куршумите подеха Анжело Лестони и го превърнаха в кървава каша.

Фицдуейн зърна за миг Балак в дъното на ателието и стреля два пъти.

Танкът се изпречи отпреде му. Заложените мини се взривиха, но дори и не одраскаха бронираната машина.

Дъното на ателието избухна в пламъци. Хората от атакуващия отряд сграбчиха Фицдуейн и го изкараха навън до една чакаща линейка. На другата кушетка лежеше Паулус, когото лекарите обработваха.

Чу звуци, после още експлозии и картечна стрелба. Усети, че в ръката му забиват игла, видя, че до него стои един мъж с бяла престилка, а Мечката, с нещо като шлем на главата, наднича през рамото му.

После всичко потъна в тъмнина.

Смятайки, че престоят му в Швейцария ще продължи няколко дни, а не както се оказа, няколко седмици, Фицдуейн бе оставил ландровъра си на паркинга на летището в Дъблин и не очакваше да го намери там. За негова изненада джипът си стоеше, но цветът му почти не личеше под пласта неизгорено авиационно гориво и дъблинска мръсотия.

Неохотно посегна към мръсната дръжка, за да отвори вратата. Внезапен порив на вятъра запрати дъжда в лицето му и целия го намокри. Фицдуейн отвори вратата, хвърли багажа си на седалката и се качи в колата. Десният му крак се вледени и той разбра, че е стъпил в локва. Тръшна вратата и успя да се скрие от лошото време поне за малко.

Беше махмурлия. Дявол да ги вземе швейцарците и техните изпращания.

Защо, по дяволите, живееше в такова мрачно, мокро и брулено от ветровете място като Ирландия? Беше месец май, а той зъзнеше от студ.

— Вече мислех, че си умрял — каза весело Килмара — или поне на смъртно легло, заобиколен от неомъжени медицински сестри в реанимацията на „Тиефенау“ — той поглади брадичката си и добави. — Приготвих вечеря за всеки случай — поведе го към просторната кухня. — Накарах Аделин и децата да се махнат за известно време.

— Съвсем бях сдал багажа — каза сухо Фицдуейн, — макар че сигурно съм бил замаян от пиротехниката. Оправи ме един доктор от бърза помощ, който явно бе решил, че е настъпил звездният му час.

— Пийни нещо и се отпусни — каза Килмара, — в това време аз ще приготвя нещо за хапване. Ще ми разкажеш всичко като се нахраниш — додаде той и му подаде едно шише уиски. — Предполагам, че ще останеш тук тази нощ, изглеждаш ужасно.

— Швейцарско гостоприемство — измърмори кисело Фицдуейн и се отпусна в едно кресло до камината. — Чувствам се странно — каза той, — уж съм си в къщи, а съм потиснат и ми е студено.

— Това е, защото винаги си намираш работа все на топло и слънчево — каза Килмара. — Така или иначе, вече се върна. Би трябвало досега да си свикнал с времето тук. Защо ти се струва странно?