Виктор О'Рейли - Игрите на Палача

— Сандъкът с картината е пристигнал. Както очаквахме, нашите хора не са били допуснати да влязат. Отвътре са излезли двама типа и са прибрали сандъка, Паулус е влязъл с тях.

— Това са Лестони — каза Мечката.

— Така изглежда — каза Шефът.

— Трябва да отида — каза Фицдуейн през отворената врата на колата. — Не мога да оставя Паулус сам. Ще измисля нещо — той затръшна вратата.

— Не! — извика Шефът, хвана дръжката и отвори врата. — Няма да го позволя. Твърде опасно е. Паулус ще трябва да се справи сам със ситуацията — посегна да вземе ключовете.

Мечката скочи напред и хвана Шефа за ръката.

— Господи Макс, глупаво е. Нямаме време за спорове.

— Той никъде няма да ходи — повтори Шефът упорито.

— Добре, компромисен вариант — каза Мечката. — Фицдуейн влиза, проверява как стоят нещата, извинява се, че не може да остане за обяд и си тръгва. Едва, когато излезе, взривяваме стената. Така ще сме сигурни, че Балак е вътре и ще имаме идея какво е вътрешното разположение, но Фицдуейн ще остане отвън, когато започне пукотевицата.

Шефът и Фицдуейн се гледаха напрегнато.

— Съгласен ли си? — попита Шефът. — И без излишно геройство. Пристигаш, оглеждаш и се измиташ, колкото можеш по-бързо.

Фицдуейн се усмихна:

— Добре звучи.

Шефът затвори вратата на колата:

— Ти си идиот. Но все пак ти желая късмет.

— Стойте наоколо — каза Фицдуейн, излезе от полицейския паркинг и подкара към ателието на Балак.

Балак обичаше обедния си прием. Така можеше да си почине — хем беше на собствена територия, където той водеше играта, а и времето бе ограничено. От дванайсет до два той си беше в къщи за няколко внимателно подбрани хора. Макар и на пръв поглед да изглеждаха случайни, всеки от тях бе внимателно проучен и можеше да си позволи илюзията, че води нормален живот. Знаеше, че се самозаблуждава, но това бе част от удоволствието.

Беше много удобно да си художник. Можеш да си позволиш някои ексцентричности, без хората да го приемат за ненормално. Много хора мислеха, че манията му за безопасност — тройната стоманена врата, камерата на входа, е всъщност един трик за увеличаване на пазарната стойност на картините му. Забулваше го тайнственост и хората ставаха по-любопитни. Балак смяташе, че ако човек иска да вземе истинската цена на работите си, трябва да разбира повече от драматично изкуство и не толкова от изобразително. Да вземем Пикасо и Салвадор Дали. Без съмнение, изкуството бе част от шоу бизнеса. А като се замисли човек, стигаше до извода, че същото се отнася и за тероризма.

— Аз съм човек на различните роли — каза си той. Мисълта му достави удоволствие. Отвори една бутилка бира и я изпи на един дъх на едри глътки. Тримата Лестони пуфтяха със сандъка и го нагласяха, следвайки указанията на Паулус, а той подскачаше около тях.

Балак съжали, че е извикал Лестони. Щяха да му развалят обедния прием. За нещастие, изглеждаха точно такива, каквито бяха — професионални убийци. Даже си бяха дошли с мрежестите маски за лице и искаха да ги носят и вътре, но той бе категоричен. Маските бяха свалени и сега висяха на една кука за картина като гротескна скулптура. В стаята се носеше ароматът на брилянтин за коса. „По дяволите“, каза си Балак. Беше в чудесно настроение.

Картината, макар и все още неразопакована, бе пристигнала по местоназначение. Паулус изглеждаше вече по-спокоен и започна да наглася осветлението, за да създаде желания ефект. Тримата Лестони заеха позициите си така, че можеха да наблюдават цялата стая.

Балак реши, че е излишно да ги представя на гостите като бизнесмени, които се интересуват от картините му, защото номерът нямаше да мине. Единствената търговска дейност, освен насилието, което предлагаха, бе продажбата на наркотици. А може би и продажба на оръжие — това нямаше да е чудно за Швейцария. Не, не става, щеше да каже, че са телохранители, които е наел, за да придадат малко респект на следващото му шоу и че сега репетират. Добрите граждани на Берн щяха да лапнат въдицата.

Индикаторът на вратата изпиука. Той погледна мониторите, вградени в стената — беше Фицдуейн, който идваше да се сбогува, преди да се върне на мрачния си и влажен остров. Имаше дистанционно управление на вратите. Натисна последователно бутоните и видя как Фицдуейн влиза. Последната врата се затвори зад него и той се появи в стаята. Ама че ирония — да посреща мъжа, който претърсваше града заради него. Животът бе пълен с малки удоволствия. Подадоха си ръце.