Виктор О'Рейли - Игрите на Палача

Въпросите и обясненията бяха приключили. Хората от атакуващия отряд се изнизаха покрай Фицдуейн, най-отзад вървеше командирът. Той подаде ръка на Фицдуейн.

— Хер Фицдуейн, моите хора и аз ви желаем късмет.

— Когато всичко свърши, ще пийнем заедно — каза Мечката, — аз черпя.

Фицдуейн се усмихна:

— Доста ще се изръсиш.

Командирът на отряда отдаде чест и излезе.

Паулус фон Бек надзираваше товаренето на сандъка с колажа на Пикасо. Притесняваше се не толкова за самата картина, макар и това да имаше значение, колкото за това дали Балак няма да забележи нещо необичайно в поведението на носачите. Полицаите с гащеризони не бяха свикнали да пренасят картина, която струваше два пъти повече от това, което можеха да припечелят от работата си за цял живот. Повториха всичко няколко пъти докато не започнаха да се движат и да действат като обучени носачи — или поне на пръв поглед.

Мислеше си, че всяка работа има свой собствен стил. Може би хората смятат, че щом някой е облечен с гащеризон, значи е носач. Нещата не са толкова прости. Човек, чиято работа е да разнася разни неща, скоро си изработва определени похвати за вдигане и носене, които карат и най-тежката работа да изглежда лека.

Според него, полицаите не се справяха много добре. Използваха твърде много сила и твърде малко акъл, за да повдигнат тежкия сандък. „Е, какво друго можеше да се очаква от полицаи — помисли си той“. Върна се припряно до кабинета си. Нямаше време, за да се приготви. Господи, само след няколко минути, може би щеше да е мъртъв или поне тежко ранен.

Сърцето му биеше силно, на челото му изби пот. Хвърли един поглед към валиума, който Шефът на Крипо бе оставил в една чинийка. Изкушаваше го. Взе хапчето с два пръста. Ето как започва пристрастяването, помисли си той. Физиологична зависимост. Дали това не беше същото като сексуалните му желания? В това ли се коренеше връзката му с Балак?

Захвърли ядно валиума. Каквото е било, било. Сега трябваше да се съсредоточи и да направи това, което е нужно. Отключи куфарчето си и извади един четиридесет и петкалибров автоматичен пистолет „Детоникс“. Прототипът му бе американският четиридесет и петкалибров „Колт“, но пистолетът „Детоникс“ беше по-лек и по-малък, предназначен да се крие по тялото.

Зареди и го пъхна отзад на колана си. От опит знаеше, че нищо не личи. Не един път го бе носил, когато пренасяше ценни произведения на изкуството и знаеше как да го използва. Това бе Швейцария. Паулус фон Бек, експерт и скулптор бе също и капитан от швейцарската армия.

Чарли фон Бек влезе в стаята, затвори вратата и се облегна на нея. Спомни си времето, когато той и Паулус бяха като братя.

— Знаеш ли, Паулус — каза той, — напоследък през главата ми минаха доста неласкателни мисли по твой адрес.

Паулус се усмихна.

— Самият аз се чувствах по същия начин.

— Обичаш някого, вярваш му и изведнъж разбираш, че той има някакъв недостатък, който те наранява — каза Чарли фон Бек. — Чувстваш се предаден и започваш да се питаш много неща. Намразваш човека, когото си обичал, искаш да му причиниш болка, за да си отмъстиш за болката, която той ти е причинил.

— Това е съвсем естествено — каза Паулус. Понечи да излезе от стаята. Чарли все още бе облегнат на вратата, сякаш не знаеше какво да направи.

— Трябва да тръгвам — каза Паулус. — Успокой се, нямам нужда от напомняне. Зная какво се иска от мен.

— Идиот такъв — каза фон Бек, прегърна неумело Паулус и после отстъпи назад смутено. — Явно кръвта вода не става…

— Не се притеснявай, няма да предам името фон Бек.

— Зная — каза Чарли и отстъпи от вратата. През прозореца видя как Паулус се качи в колата си и потегли. Камионът за доставки с двамата полицаи и сандъка с Пикасо го последва.

Чудеше се дали не трябваше да накара Паулус да остави пистолета. Шефът смяташе, че не трябва да е въоръжен, а и Фицдуейн знаеше, че Паулус няма да носи оръжие. Ами ако все пак Паулус ги предадеше?

Надяваше се, че Балак няма навика да прегръща гостите си за добре дошли. Погледна часовника си. Какъвто и да беше изходът от операцията, след един час всичко щеше да свърши. Излезе от музея и се запъти към полицейското управление.

— С колко време разполагаме? — попита ядно Шефът на Крипо, цялото му същество излъчваше гняв, но гласът му бе овладян или почти овладян. В ръката си държеше бележка.

— Пет-шест минути — каза Мечката. — Чарли току-що се обади, Паулус е тръгнал. Всъщност може би вече е там.