Виктор О'Рейли - Игрите на Палача

Паулус се отпусна на стола, затвори очи и се заслуша в равномерния глас на Шефа. Звукът го успокояваше и му вдъхваше увереност. Не разбираше думите, но това нямаше значение. Унесе се. След двайсет минути се събуди освежен. Като отвори очи видя Шефа, който му се усмихваше. Пиеше чай. На масата имаше няколко празни чаши, а Чарли държеше чайник.

— С мляко или с лимон?

Паулус изпи чая си на малки глътки, държейки чашата с две ръце. Беше спокоен. Вече знаеше какво трябва да направи.

— Хайде да повторим всичко за последно — усмихна се Шефът. — Повторението е майка на знанието.

Паулус го погледна:

— Не се притеснявайте. Вече съм добре.

— Все пак нека да повторим плана.

Паулус кимна:

— Ще се обадя на Балак и ще му кажа, че имам една картина за оценка, но се нуждая от още едно мнение и че ще му бъда признателен, ако веднага дойде и я погледне. Ще му кажа, че е много важно и ще намекна, че имам възможност да я взема за много по-малко, отколкото струва. Ще му дам да разбере, че правя това за собствена изгода зад гърба на музея. Ще му обясня, че не смея да предприемам нищо преди втори човек да потвърди моята оценка, защото рискът е голям. Ще му кажа, че може да делим, ако потвърди стойността на картината.

— Балак не би трябвало да се усъмни в нищо до тук — каза Шефът. — Ти и преди си искал мнението му, нали?

— Не един път. Той има набито око. За първи път обаче, ще му предлагам да делим, макар че той на няколко пъти го е подхвърлял уж на шега.

— Мисля, че ще се хване — каза Чарли фон Бек. — Сега ни трябва някакво правдоподобно обяснение за времето, когато това ще стане. Мисля, че ще го заинтригува. Той обича да корумпира хората.

— Ще подчертая, че наистина е спешно и ще му предложа да мине към музея още днес, защото не смея да я държа по-дълго тук, да не би някой да я види.

— А кой е предполагаемият притежател на картината?

— Един дипломат, който се е забъркал с едно момиче и му трябват пари в брой веднага, за да потули работата. Смята, че картината си струва парите, но не знае, че е много по-скъпа.

— А каква е картината? — попита Чарли фон Бек.

— Няма да му кажа това по телефона. Искам да му изостря апетита. Той обича игрите.

— Да, знаем — каза Чарли фон Бек и погледна отново часовника си.

— Това е колаж на Пикасо — каза Паулус. — Въпросът е дали това е истински Пикасо или творба на художник от школата на Пикасо.

— Е и какъв е отговорът? Истински Пикасо ли е?

— Да.

— Колко струва? — попита Шефът.

— Около половин милион долара. Не е съвсем характерна за Пикасо творба, а и не всеки обича колажите.

— Половин милион долара? — възкликна Шефът. — Надявам се да не се стигне до стрелба или поне швейцарският франк да качи курса си спрямо долара. Откъде я взе?

— Предпочитам да не казвам.

— Сигурен ли си, че Балак никога не я е виждал? — попита Чарли.

— През последните двайсет години е била на един таван. Опит да се избегне британският данък наследство.

— Нормално, това са толкова пари — каза Шефът, който обичаше ясните мотиви. — Самият аз като малък правех колажи. Все още пазя някои от тях.

— Жалко, че не се казваш Пикасо — каза Чарли фон Бек. Часовникът му започна да пиука.

— Твой ред е — каза Шефът на Паулус.

Паулус вдигна телефона.

Мъжът, който беше на третия етаж в склада срещу ателието на Балак, каза нещо по радиото си. Тъкмо приключи и от асансьора се показа партньорът му, който все още напъхваше крачолите си в ботушите.

— Има ли нещо?

Мъжът със силно увеличителния бинокъл кимна:

— Един мерцедес с цюрихски номер остави трима типа и замина. Единият каза нещо по домофона и Балак ги пусна да влязат. И тримата носят сакове. Записах всичко на касета — той посочи поставената на статив видеокамера.

— Странно — каза новодошлият. — Не ни ли казаха, че Балак спазвал строг режим и когато рисувал, не пускал никого.

— Да, прав си — каза този с бинокъла.

Другият превъртя лентата и натисна клавиша за възпроизвеждане. Лицата не се виждаха ясно. Последният от тримата се обърна и се огледа, преди стоманената врата да се затвори след него.

Новодошлият попита:

— Какво мислиш за това?

— Същото, каквото и ти — отговори мъжът с бинокъла. — Последният от тримата е Анжело Лестони, което означава, че другите двама са брат му Пиетро и братовчед му…

— Юлиус — каза другият. — Докладва ли за това?

— Да.

Другият сложи противокуршумната си жилетка и започна да проверява снайпера, монтиран на стойка. Беше модел „Хеклер и Кох“ с много прецизен мерник и бърза последователна стрелба. Хрумна му, че сигурно струва колкото едно порше втора ръка. Погали ръчно изработения приклад и си помисли, че сигурно щеше да предпочете пушката.