Виктор О'Рейли - Игрите на Палача

— Съжалявам — промълви той, — сънувах лош сън.

По-скоро кошмар, помисли си детективът. Лицето му бе безизразно.

— Желаете ли нещо?

Не мога да го направя, помисли си Паулус. Вдигна поглед към него:

— Не, благодаря.

Детективът понечи да излезе.

— Колко е часът? — попита Паулус.

Полицаят погледна часовника си. Трябваше да съобщи за случилото се.

— Четири без петнайсет — каза той и затвори вратата след себе си.

Паулус лежеше и мислеше за цената на предателството.

Балак пиеше портокалов сок и слушаше записа на разговора си с Фицдуейн. Гласовият анализатор не показа нищо подозрително. Явно се нуждаеше от повече материал за работа. В миналото доста му бе помагал. Вероятно сега се произвеждат по-съвършени модели, мислеше си Балак, но не смяташе, че и те биха заменили интуицията му.

Дали го подозираха? По-скоро не. Фицдуейн се бе обаждал не един път и се бяха разбирали добре. Щеше да е по-подозрително, ако не се бе обадил да си вземе довиждане. Беше последният му ден в Берн, а и както изглеждаше, бе последният ден и на ирландеца. Какво съвпадение. Заложи твърде много и май щеше да е по-разумно да тръгне без отлагане.

И все пак, щеше да е много вълнуващо да проследи всичко до край. В края на краищата, когато човек е тръгнал да покорява върхове, лошото време не може да го уплаши. Постижението си струваше заради опасностите, които човек е преодолял. Рискувам живота си, помисли си Балак и през тялото му премина тръпка на удоволствие.

По-късно той отново премисли положението и реши, че допълнителна осигуровка няма да му навреди. В хазарта няма нищо лошо, но само добрият играч знае кога да спре. Вдигна телефона и набра един номер. Казаха му, че тръгват незабавно и че ще бъдат на линия далеч преди обед.

Фицдуейн стана рано и Мечката го закара във „Вайзенплац“. Час и половина се упражнява в ръкопашен бой с един полицейски инструктор, който нямаше никакво чувство за хумор. Към края на тренировката, насинен и натъртен, Фицдуейн приложи някоя и друга хватка, която бе научил от престоя си във военновъздушните сили. Изнесоха инструктора на носилка.

Мечката го гледаше невярващо:

— Никога не съм и подозирал, че притежаваш подобни умения.

Фицдуейн се бе поуспокоил:

— Не се гордея особено с това. Помага само в редки случаи — усмихна се крачно. — Човек трябва да се бори с разума си.

Следващия един час прекараха в стрелба с патрони „Глейзер“, тренирайки реакция на стрелба в затворено помещение, Фицдуейн се справи блестящо. Дрехите му се пропиха с миризма на барут. Изкъпа се, преоблече се и от миризмата не остана и помен.

Съдия-следователят погледна братовчед си. Паулус бе пребледнял от страх и безсъние. Беше облечен безукорно, но от него се носеше миризма на лосион за след бръснене с лек привкус на повръщано. Несъмнено той бе най-слабото звено в плана. За щастие, нервността и притеснението му спокойно можеха да бъдат причинени и от друго: опита му да измами и притежателя на картината и музея. Легендата беше добра, но дали бе достатъчно достоверна — е, това щеше да покаже времето.

Гледайки Паулус с други очи, откак бе чул признанията му, Чарли фон Бек се питаше дали скалъпената от тях измама не бе всъщност повторение на нещо, което се е случвало и преди. Паулус винаги бе живял нашироко, което, като се има предвид заплатата му и личните му средства, бе донякъде учудващо. Може би вече се поувличаше, помисли си фон Бек. Допреди да чуе записа, той би поверил живота си в ръцете на Паулус. Не трябваше да променя мнението си, само защото интимният живот на братовчед му бе попреминал границата? В края на краищата бяха роднини.

Радиото непрекъснато пукаше и пращеше — бойните групи докладваха. Чарли фон Бек погледна часовника си. Беше рано за телефонното обаждане.

Паулус захлупи лице и се разрида, после вдигна глава и каза:

— Не мога… не мога да го направя. Страх ме е от него. Ти не знаеш колко силен е той. Винаги усеща, когато има нещо нередно. Ще разбере, че му кроим нещо — гласът на Паулус премина в ужасен писък: — Ти не разбираш — той ще ме убие!

Шефът на Крипо му подаде две таблетки и чаша вода.

— Това е валиум — каза той, — вземи.

Паулус послушно глътна таблетките. Шефът изчака няколко минути и после започна да му говори утешително:

— Успокой се. Дишай дълбоко. Затвори очи и не мисли за нищо. Няма за какво да се притесняваш. След няколко часа всичко ще е свършило.