Виктор О'Рейли - Игрите на Палача

— Тоест, ако човекът, на когото е пуснат въглероден окис пуши, той ще умре по-бързо — каза Силви.

— Точно така, още повече, ако се пуши в затворено пространство.

— Интересно — каза Силви, — но това, което ни е нужно, е да спечелим малко време, ако случайно се появи някой, макар че силно се съмнявам, че ще успеем да заблудим базата.

Сантин направи гримаса:

— Хайде, Силви, защо мислиш, че предложих точно въглероден окис? При един бегъл оглед въобще няма да се разбере, че двамата са мъртви. Няма да има кръв, ще изглеждат горе-долу нормално, пък и ще е тъмно. Не трябва да се забравя, че отравянето с въглероден окис е вид вътрешно удушаване, така че симптомите си приличат. Потичат лиги и слюнка, на устата се появява пяна, въобще не е приятна картинка.

— Да разбирам ли, че си си взел гъбичка?

Сантин изпъчи гърди и потупа дипломатическото си куфарче.

— Екипировката ми е пълна.

„Надуто копеле, — помисли си Силви“. Погледна небето, после часовника си. След около час, когато Зангстер докладва, вече ще е пълна тъмнина. Тогава те щяха да са на ход.

Техниците от „Вейбон Секюрити“ бяха с бели престилки и безизразните лица на хора, на които им се заплаща достатъчно добре, за да не се интересуват от причините. Член на управителен съвет, който отваря апартамента на съпругата си без нейно знание, не беше чак толкова необичайно, а и чекът, с който бе заплатено монтирането на вратата, носеше неговия подпис, независимо от това дали той е знаел за какво плаща. Като се замисли човек, никой мъж не може да е сигурен какво точно е замислила съпругата му.

— Можете ли да я отворите, без да си личи?

Главният техник разгледа схемата, която носеха и проведе кратка консултация с колегите си. После се обърна към фон Графенлауб и каза:

— Ще останат няколко почти незабележими следи, но никой, освен експерт, не би могъл да ги види.

Докараха количката с инструментите, фон Графенлауб имаше чувството, че наблюдава хирургическа операция.

— Ще отнеме ли много време?

— Най-много петнайсет минути — отговори главният техник.

— Знаете, че по вратата тече ток, нали? — каза фон Графенлауб.

Главният техник му хвърли съжалителен поглед, но като се усети пред кого стои, изражението му моментално се смени и той каза:

— Благодаря ви, хер директор.

Взе един запечатан плик и го отвори с ножици, фон Графенлауб видя, че всички инструменти бяха прилежно подредени на количката. Главният техник извади отвътре лист хартия, прочете го и набра десетцифров номер на една клавиатура и натисна бутона „ENTER“. Един от другите техници пробва вратата с инструмент с дълга дръжка.

— Първи етап приключен — обяви тържествено главният техник. От поведението му човек би си помислил, че прави тежка сърдечна операция. — Източникът на ток, който е свързан с вратата, може да се деактивира от разстояние, ако се използва верния код. Вашата съпруга ни даде този код, но той стои в запечатан плик, който се отваря само при извънредни обстоятелства. Същото се отнася и за ключалката, но за съжаление, тя не ни е предоставила информация за него. Ще се наложи да активираме командата заложена от производителя, която измества всички последващи, но това изисква да се пробие малка дупчица на едно определено място, за да се свърже с един оптически кабел, чрез който се задейства. При всяка врата мястото на тази връзка е различно и…

— Хващайте се на работа! — прекъсна го нетърпеливо фон Графенлауб.

Единадесет минути по-късно вратата се отвори, фон Графенлауб изчака техниците да си заминат и едва тогава влезе в апартамента и затвори вратата след себе си. Откри ръчката за активиране на електрическата система и следвайки указанията на техниците, я задейства отново. Спокойна, че достъпът до апартамента й е почти невъзможен, с поставената стоманена врата и бронирани прозорци. Ерика не си бе направила труда да прикрие това, което явно правеше вътре.

Двайсет минути му бяха достатъчни да претърси апартамента из основи. Това, което откри, надмина не само най-лошите му очаквания, но и най-зловещите му представи. Стана му зле, бе бял като платно, загуби ума и дума от шока. Седна да чака завръщането на Ерика. Нямаше представа колко е часът, нито колко време вече стои там. Единственото, което осъзнаваше бе, че животът, който досега бе водил, бе безвъзвратно минало.

Когато Фицдуейн влезе в кухнята, Мечката пиеше кафе и ядеше джинджифилови курабийки и ароматът, който се носеше, му напомни за къщата на Врени. Мечката вдигна глава, Фицдуейн седна насреща му унесен в мисли за самотното и силно уязвимо момиче, някъде в планината.