Виктор О'Рейли - Игрите на Палача

— Горкото момиче — каза Фицдуейн, — опитва се да не събужда подозренията на врага. Я спри за малко тук — посочи той една телефонна будка. — Ще й се обадя, че отиваме, за да не вземе да получи инфаркт.

Фицдуейн стоя пет минути на телефона. После се показа и махна на Мечката да отиде при него.

— Телефонът не отговаря. Обадих се в централата и оттам ми казаха, че няма повреда по линията.

Те се спогледаха.

— Имам номера на службата за охрана — каза Мечката. — Телохранителите докладват редовно, а и службата ги проверява. Би трябвало да знаят, ако нещо не е наред.

— Действай, тогава — каза Фицдуейн.

Докато Мечката говореше, той крачеше нетърпеливо напред-назад на студа. Като затвори телефона, Мечката изглеждаше по-спокоен.

— Зангстер е докладвал преди около петнадесет минути, а преди десет минути са му правили проверка от службата. Всичко е наред.

Фицдуейн не беше убеден.

— Имаш ли някакво оръжие и за мен?

— Разбира се — каза Мечката, отвори багажника на колата и подаде на Фицдуейн един лост.

— Вече се чувствам почти в безопасност — изръмжа Фицдуейн.

В стаята беше съвсем тъмно. Дори светлината от уличните лампи не можеше да пробие плътните пурпурни завеси. Не се чуваше нищо. Бронираните прозорци, тежката врата и дебелите стени изолираха всички звуци. Беат фон Графенлауб изгуби ориентация за време и място. Казваше си, че трябва да светне лампите и да се посъвземе, но мисълта, че отново ще види онези снимки, които бе намерил в апартамента, го парализираше. Не желаеше пак да преживее ужаса от перверзността на позите и образа на смъртта.

Опита се да си представи манталитета на човек, който подлага на мъчения и после убива жертвите си с единствената цел да постигне сексуална наслада. Не можеше да го проумее. Беше толкова зловещо и невероятно, че разсъдъкът му просто отказваше да го възприеме. Бе толкова абсурдно и невероятно под външността на неговата Ерика — красивата, чувствена и страстна Ерика да се крие един перверзен, болен и садистичен убиец. Оригна се и в устата му загорча. Извади кърпа и избърса устните си.

Една лампа светна, явно задействана отвън, вратата щракна и се отвори, фон Графенлауб седеше в ъгъла на стаята и безмълвно наблюдаваше Ерика.

Тя съблече зеленото си копринено вечерно сако и го метна на един стол. Беше с яркочервена подплата, „с цвета на кръвта на жертвите й — помисли си фон Графенлауб“. Бе в рокля с голи рамене, кожата й имаше златист загар. Тя се огледа в голямото огледало поставено на вратата към дневната и със заучено движение се измъкна от роклята и я захвърли до сакото. Огледа тялото си, обхвана гърдите си, после плъзна ръце надолу до черните копринени пликчета, които съставляваха единствената й одежда.

Фон Графенлауб понечи да каже нещо. Гърлото му беше пресъхнало и от устата му излезе само мучене.

Ерика вирна глава, явно бе разбрала, че има някой, но не се обърна. Продължи да разглежда образа си в огледалото.

— Уитни — каза тя, — скъпият, опасен и сладък Уитни. Надявах се, че няма да закъснееш — тя смъкна пликчетата си и ръката и се плъзна между краката й.

— Защо? — дрезгаво попита фон Графенлауб.

Тя подскочи като чу гласа му, но не се обърна веднага. След няколко секунди се окопити, свали пликчетата си и ги захвърли в ъгъла.

— И кой е този Уитни? — каза фон Графенлауб и посочи снимките, разпръснати наоколо му. — Кой е този твой другар по убийствата?

Ерика се обърна към него. Беше успяла да се съвземе, но й личеше, че е напрегната. Изсмя се дрезгаво и каза:

— Уитни обича игрите, скъпи мой лицемерни съпруже, но не всички, които участват, го правят по собствено желание. Разгледай снимките много внимателно. Не познаваш ли това тяло? Тези дълги пръсти не са ли ти познати? Беат, скъпи, лекарствата на „Вейбон“ не са ли чудесни? Моят съучастник в убийствата или поне на някои от снимките, си ти, съкровище. Трябва да признаеш, че това донякъде стеснява избора ти.

От мястото, където седеше фон Графенлауб, се чу ужасяващ вик. Адвокатът вдигна пистолета си и стреля, докато пълнителят не свърши. После пръстите му се разтвориха и пистолетът падна на пода. Ерика лежеше там, където бе паднала и не се различаваше много от кървавите останки на жертвите си от снимките.

Оставиха колата в селото и тръгнаха по алеята към къщата на врени. Мечката носеше фенерче. Като приближиха мерцедеса, той насочи лъча в прозорците на колата и присветна няколко пъти. Предната врата се отвори и оттам излезе човек. Май държеше автомат.