Виктор О'Рейли - Игрите на Палача

Мечката отново присветна с фенерчето.

— Не искам да им изкарам акъла — каза тихо той на Фицдуейн. Спря и извика: — Полиция. Обичайна проверка. Имате ли нещо против да се приближа?

— Добре сте дошли — отговори човекът до мерцедеса. — Извадете си служебните карти и елате с вдигнати ръце.

— Ясно — отговори Мечката. Той бавно тръгна напред с вдигнати ръце, като все още държеше фенерчето, Фицдуейн, който бе на около десетина метра вдясно зад него, го последва. Когато наближиха, Мечката каза:

— Ето служебната ми карта — и я освети с фенерчето. Фицдуейн пристъпи до него и подаде своята. Телохранителят насочи поглед към картата на Мечката и политна в снега, когато Фицдуейн го халоса с лоста по главата.

— Няма отговор на светлинните знаци, не се вижда партньор, който да го прикрива от безопасна позиция и като капак въоръжен със „Скорпион“ — достатъчно основания, за да го обезвредим — каза Мечката, — но искрено се надявам, че си нямаме работа с някой разсеян телохранител.

— И аз — каза Фицдуейн и опипа тялото, — защото е мъртъв.

— Господи — възкликна Мечката, — и аз си мислех, че като не ти дам огнестрелно оръжие, няма да успееш да забъркаш пак някоя каша.

Фицдуейн изсумтя. Взе фенерчето от Мечката, приближи се до мерцедеса, изключи автоматичното осветление на колата и огледа привидно заспалия човек на задната седалка. Още щом освети лицето му разбра, че човекът е потънал във вечния си сън. Пребърка джобовете му и сравни снимката от служебната карта с посинялото лице.

— Това е Зангстер — каза той мрачно. — Не се виждат следи от нараняване, но едва ли е умрял от скука. Ако съдя по лицето му, е вероятно задушен или отровен.

— Трябваше да са двама — каза Мечката. Отвори багажника и видя трупа. — Били са наистина двама — каза тихо той, после вдигна глава към Фицдуейн. — Да ти се не види и интуицията! Това значи, че Палачът или слугите му са вече в къщата. Май ще ти трябва нещо по-сериозно от лоста.

Фицдуейн претърси колата. Намери два автоматични пистолета „Браунинг“ и една автоматична пушка, но никъде нямаше амуниции. Вероятно нападателите са ги захвърлили някъде наоколо, но сега нямаха време да ги търсят. Взе „Скорпиона“ от убития терорист и един резервен пълнител. Сякаш преживяваше някакъв кошмар, в който вече бе участвал. Осъзнаваше, че е абсурдно, но чувстваше вина, задето не бе успял да спаси Руди. Сега Врени бе в смъртна опасност — и то вероятно, защото с действията си я бе въвлякъл в разследването и като че ли отново идваше твърде късно.

— Давай, тръгваме — каза той, в гласа му личеше отчаяние. Целият трепереше от напрежение. Усети на рамото си една ръка.

— Успокой се, Хюго — каза Мечката. — Спокойно, няма да помогнеш на момичето, ако безразсъдно се оставиш да те убият.

Думите на Мечката му подействаха отрезвяващо. Чувството на вина и сляпата ярост се притъпиха. Погледна го:

— Ето какво ще направим — каза той и му обясни плана си.

— Готово — каза Мечката.

— Разделиха се и тръгнаха към къщата.

Силви бе преминала през най-жестоко обучение, една от целите на което бе да притъпи чувствата й, а и бе изтърпяла ритуалното приемане в организацията на Кадар, което бе хиляди пъти по-брутално. Заслужено се гордееше, че без да й трепне окото, изпълнява всичките си задачи, но при мисълта за екзекуцията на Врени фон Графенлауб, нещо я свиваше под лъжичката.

Кадар бе дал инструкциите си весело и непринудено, като че ли ставаше дума за някаква шега.

— Искам да обесите момичето — бе казал той, — нека и тя да умре като брат си. Съвсем по швейцарски. Май ще създадем нова традиция в семейство фон Графенлауб, но за съжаление, поради самата й същност едва ли ще може да се предава от поколение на поколение. Както и да е. Баща й със сигурност ще оцени симетрията.

Заключалките на външната врата на къщата не ги затрудниха особено и след минута вече бяха вътре. Намериха Врени фон Графенлауб свита под един юрган във всекидневната със затворени очи и държаща в прегръдките си малко агне. Тя отчаяно се опитваше да си внуши, че всичко е само лош сън, че шумовете от отварянето на вратата и стъпките бяха игра на въображението й, че телефонът си работи нормално и че като отвори очи, всичко в къщата ще си е постарому.

Гретел изтръгна агнето от ръцете й и започна да налага свитата на кълбо Врени, докато накрая не я накара да го погледне. Тогава с един замах отряза главата на блеещото животно, кръвта му опръска вцепененото от ужас момиче. Беше толкова уплашена, че дори можеха да подушат страха й. Писъците й замряха в гърлото.