Виктор О'Рейли - Игрите на Палача

С пушка в ръка Фицдуейн се спусна през отвора долу във всекидневната. Мечката лежеше зашеметен на пода и мърмореше нещо на бернски диалект. Голямата желязна печка го бе предпазила от експлозията, но не достатъчно.

— Господи, Хайни — занарежда Фицдуейн, тършувайки из всекидневната за амуниции, — не е сега момента да ми преподаваш уроци на родния си език.

Патрони нямаше никъде.

Откъм обора отново откриха огън, но този път с нещо от голям калибър, което явно е било скрито там предварително. Стори му се, че единият от терористите използва ловна пушка. Явно не бе свикнал да си служи с такава, но това, че се бавеше при зареждането, не беше никаква утеха, при условие, че дървените стени на къщата не бяха преграда за този вид оръжие. Беше само въпрос на време да улучат някого от тях. Снайперистът методично покриваше къщата метър по метър, а тя не бе кой знае колко голяма. Придърпа Мечката зад печката и се опита да не мисли за крехкото тяло на Врени, изложено на огъня. Но какво значение имаше вече?

Отчаяно прерови всички рафтове и шкафове. Дали пък патроните не бяха скрити зад буркана с мармалад като у Гуидо? Дали последователите на Щайнер въобще ядат мармалад? Ако скоро не му се отвореше парашута, щеше да има шанса да зададе въпроса си лично на Щайнер.

Един куршум пръсна още един буркан с консервирани зеленчуци. По пода се посипа екологично чиста храна и не толкова приятелски настроени парчета стъкло. Фицдуейн протегна ръка да отмести бутилката с убийственото питие, което тук сами си варяха. Зад него видя кутията с патроните. Изкърти капака и започна да зарежда пушката, надявайки се да не е пълна с ориз, леща или други подобни. Ниско приведен, той излезе от кухненската врата и залегна в позиция за стрелба до стената от страната на обора. Спусна стойката на пушката и задейства устройството за нощно виждане. За прикритие използваше един чувал с нещо като естествена тор. Каквото и да бе то, определено миришеше.

Стрелбата от обора престана. Появи се силует и предпазливо тръгна към къщата, но от поведението му си личеше, че не очаква повече съпротива и в това нямаше нищо чудно след гранатата и обстрела на къщата, както и от факта, че никой не отвърна на огъня.

Фицдуейн чакаше. Човекът се приближаваше и вървеше по-уверено. Хюго се опита да си представи къде би могъл да бъде прикриващият терорист и тъкмо бе стигнал до най-правдоподобната възможност, когато вратите на обора се отвориха и оттам излезе мощен мотоциклет. Щяха да проверят какво е станало и да избягат. Сега въпросът бе дали бяха останали само тези двамата или имаше и още.

Фицдуейн си помисли, че би трябвало да извика „Полиция“ или „Горе ръцете“, или нещо от тоя сорт, но в момента хич не му беше до спазване на обичайните процедури. Стреля четири пъти в приближаващия се терорист. От удара той се завъртя, строполи се на земята и се хлъзна надолу по склона.

Мотоциклетът изрева и по посока на къщата бе изстрелян дълъг картечен откос, фаровете го заслепиха. Машината скочи към него, но се подхлъзна и прелетя покрай него.

Стреля по мотоциклетиста, който се насочи към колата на телохранителите. Раненият терорист изгуби контрол, блъсна се в мерцедеса и изхвърча от мотора, Фицдуейн се прицели и стреля отново, докато не се убеди, че мотоциклетистът е мъртъв.

Когато след минути хората от селото пристигнаха в къщата с готови за стрелба пушки, видяха Фицдуейн да държи Врени в ръцете си. Тя бе отпусната и безжизнена, но Фицдуейн се усмихваше.

Усети, че някой го разтърсва, но не желаеше да напуска топлия уют на съня. Отново го разтърсиха, вече не така леко.

— Шефе — каза един познат глас. — Шефе, появи се име.

Шефът на Крипо неохотно се върна в реалния свят. Не помнеше съня си, но със сигурност знаеше, че е било нещо по-приятно от това, за което се събуждаше напоследък.

Е, може би бе твърде черноглед на моменти. Напредъкът на Проект „К“ толкова го изненада, че бе решил да се мотае наоколо докато не получат някакъв резултат. Пък и това бе съвсем основателна причина да не се завръща в кабинета си, където го чакаше тежък артилерийски обстрел от всички възможни инстанции.

— Готови сте с име? — той отвори очи, премигна и се ококори. — Господи, Хенсен, изглеждаш ужасно.

— Всичките ми схеми изгърмяха — каза Хенсен, — когато свърши всичко това ще спя поне един месец.

Шефът седна на кушетката и взе чашата димящо кафе, което Хенсен му бе донесъл. Чуваха се пиуканията на компютъра. Погледна часовника си.