Виктор О'Рейли - Правилата на лова

Болката го заля на талази, но макар да се олюляваше леко, той седеше изправено и докато кръвта се изцеждаше от тялото му, чакаше последния удар. Държеше брадичката си високо вдигната. Очакваше обичайното обезглавяване.

— Намака-сан — умоляващо каза той. Едва успя да произнесе думите. От устата му потече кръв.

Намака не се помръдна. Неговият катана — също. Ударът не идваше.

— Откраднали сте от клана. Не изпитвам удоволствие от вашата смърт, нито от начина, по който ще ви споходи, но трябва да се дават примери за назидание. Ще умрете в пещите.

Чак в този миг самообладанието напусна мъжа. Той се опита да изпищи, но кръвта изпълни гърлото му. Опита се да се бори, докато го завързваха за дървена носилка, на която го понесоха към производствения етаж.

Краят на двамата интери якудза беше наблюдаван отблизо на телевизионния монитор от президента на компанията и шефа по безопасността. Температурата в пещите беше толкова висока, че само за минути нямаше никаква следа от тях.

От бойните изкуства с меч Кей беше най-голям експерт в яй-до — изкуството да се изважда мечът. Ударът, който беше нанесъл с едно продължително движение, последвало изваждането на острието от ножницата, беше направо класически. Китано рядко беше виждал по-добро изпълнение.

Кей беше завършил чибури — отърсване кръвта от острието посредством полукръгово движение над главата и тръскане отстрани — и сега беше започнал да лъска повърхността с мек парцал и пудра от варовик. Работеше внимателно както за свое добро — оръжието беше остро като бръснач и смъртоносно, ако не се боравеше правилно с него, така и за доброто на меча.

Прекаленото полиране можеше да повреди повърхността. Четирийсет и пет поглаждания бяха оптималният брой, определен и проверен през вековете.

Той сгреши в консервативния смисъл и тръкна острието четирийсет и два пъти. Накрая съвсем леко намаза блестящата повърхност с карамфилово масло и върна меча в ножницата.

Районна болница в Конимара, 8 февруари

В слушалката се чу тежко дишане, а после кикот.

Обикновено Фицдуейн затваряше телефона последен, а Боти играеше така до втръсване, преди да си легне. Когато не спеше в болницата, двамата с Фицдуейн си говореха всяка вечер, преди да сложат Боти в леглото. Той все още имаше да учи много по отношение на телефонната техника, но затова пък го правеше с истинско удоволствие.

От неговото весело настроение сърцето на Фицдуейн запя. При това сега беше сигурен, че синът му е в безопасност. Уна се грижеше за него и Кристиан дьо Гевен беше долетял да погостува няколко седмици и да помогне, а освен това островът беше редовно охраняван от рейнджъри.

— Лека нощ и те прегръщам силно за пети път, малко чудовище — каза Фицдуейн през смях. — Отивай в леглото! Веднага!

Боти отново бе обхванат от пристъпи на смях, а Фицдуейн чу Уна на техния фон, а после и заглъхващото: „Лека… тате…“, докато тя го носеше към леглото. Независимо с какво го хранеха, Боти беше в дяволски добра форма.

— Хюго? — беше гласът на Дьо Гевен.

— Още съм на телефона — отвърна Фицдуейн.

— Всичко е наред тук, mon ami 11 11 Приятелю (фр.). — Б.пр. — развеселен каза Дьо Гевен. — Единствената заплаха идва от страна на Боти.

Фицдуейн се засмя.

— Чувам го — тонът му стана сериозен. — Истински оценявам това, че пазиш домашното огнище.

Дьо Гевен издаде някакъв неопределен звук, изразяващ несъгласие, а Фицдуейн се усмихна на себе си. Приятелят му имаше външност на филмова звезда, непринудено държане и маниери, които засрамваха повечето от другите парижани, които Фицдуейн познаваше. Бивш парашутист, а сега парижки търговски банкер, французинът беше срещнал за пръв път Фицдуейн в резултат на общите им интереси към средновековните оръжия и фехтовката. Двамата бяха експерти по боравене с меч. В края на двайсети век това беше едно доста непрактично умение, но и за двамата беше нещо като семейна традиция.

Приятелството им щеше неочаквано да приключи, когато Палача нападна замъка. Това беше жестока работа, която засегна всички оцелели, но изкова някаква специална връзка между двамата. Дьо Гевен беше дошъл незабавно, веднага щом чул от Килмара за нападението срещу Фицдуейн. Беше уверен, че банката, жената и любовницата му щяха да преживяват отлично в негово отсъствие. Всички те бяха зрели елементи от неговата добре подредена обществена структура. Също толкова уверен беше, и то напълно основателно, че щяха да го посрещнат с отворени обятия, когато се завърнеше. Кристиан дьо Гевен притежаваше такава магнетична обаятелност.