Виктор О'Рейли - Правилата на лова

Нощта беше паднала и циментовата сивота на архитектурата вече не се забелязваше. Вместо това градът грееше в светлини и искреше от жизненост. От дясната страна наскоро издигнатите небостъргачи на Ниши Шинджуку се извисяваха в облаците.

Да получиш разрешение да летиш над столицата беше рядка привилегия, но Ходама-сенсей беше направил нужното преди пет години, когато сред японския търговски елит на мода дойдоха частните хеликоптери. Сега председателят на „Намака Индъстриз“ можеше да вземе разстоянието от Намака Тауър в Съншайн Сити до заводите Намака за четирийсет минути вместо за обичайните два-три часа. Освен това пътуването над морето беше истинска почивка за очите, контрастираща с гледката на населените места.

Нямаше как да ги заобиколи човек. Трафикът в Токио беше истинска проклетия, а да се използва по-бързата комбинация между метрото и влака беше неприемливо от гледна точка на безопасността, а също и на престижа. Хеликоптерът беше единственото решение. Като гледаше надолу, Кей все още си спомняше отчаянието на следвоенните години, глада, страха и преди всичко унижението, че нямаш нищо и си никой.

Прекосиха доковете, после минаха над тъмните замърсени води на Токийския залив — традиционното място за погребване на жертвите на якудза , което сега си съперничеше с по-научни методи за отърваване от трупа. Споменът за толкова много замръзнали от страх лица се стрелна през съзнанието му, когато погледна надолу. Изкачването към върха беше трудно и кърваво. Оставането там не беше по-лесно. Стандартите трябваше да си останат високи. Трябваше да се дава пример.

Пред тях се появиха светлините на Кавазаки, а след тях и охладителните кули и индустриалният лабиринт на „Намака Стийл“. Заводите бяха огромни и работеха денонощно. Тук се произвеждаха всички видове стомана. Гордостта на заводите беше добре охраняваната вътрешна част, в която се намираше дългата бежова и ултрамодерна сграда на „Намака Спешъл Стийлс“. Тук рафинираха сплавите за космическата промишленост и освен това произвеждаха редица неща за японската отбрана. Ето защо това съоръжение се смяташе за строго секретно и охраната му имаше законното право да носи оръжие. В него работеха само внимателно подбрани служители.

То беше идеално място за целите на Кей Намака. Различните производствени процеси го вдъхновяваха, а някои от съоръженията бяха за него истинско удобство. Любимото сред тях бяха гигантските ковачни преси — които моделираха четирийсеттонови отливки, сякаш бяха пластилин — както и закаляващите пещи. Някои от тях бяха по-големи от вагон. В тях се променяше молекулната структура на стоманата посредством топлина и затова можеха да достигнат хиляда и четиристотин градуса по Целзий. Когато бяха отворени и излъчваха невероятната разрушителна сила на топлината, изглеждаха като врати към ада.

Кей Намака имаше частно дожо — зала за трениране на бойни изкуства — построено високо горе сред машините на „Намака Спешъл Стийлс“. Едната стена беше от екрани шоджи . Когато се дръпнеха, през стъклото се виждаха огромните ковачни преси и пещите отдолу. Редица монитори и един голям екран предлагаха по-детайлно наблюдение на работата на етажа, както и на различните производствени процеси.

Интересът на Кей към бойните изкуства се беше зародил вследствие на борбата за оцеляване в обърканото и отчаяно обкръжение на токийския подземен свят през четирийсетте и петдесетте години. Повечето от опонентите му бяха неопитни гангстери, които лесно бе успял да преодолее със своята природна бързина, височина и сила. Но една среща със съсухрен якудза от старата школа, който си беше направил труда да усъвършенства оръжията си, го беше поучила, че само младостта и грубата сила не са достатъчни.

Посивелият гангстер беше разоръжил Кей и тъкмо щеше да го убие, когато Фумио го рани в бедрото. Пистолетите бяха рядкост тогава и не се използваха често, но Фумио винаги носеше в себе си, за да компенсира своята физическа слабост. Беше ужасен стрелец.

Кей беше довършил убийството на якудза с пробождане в стомаха и се беше заклел, докато наблюдаваше мъжа да се гърчи, че никога отново няма да бъде побеждаван. След нужното изчакване той беше обезглавил жертвата, а после беше отишъл да намери най-добрия сенсей. Разчистването беше оставено На Фумио, който беше добър в тези работи и рядко пропускаше да превърне несполуката в изгода. Тялото на якудза беше циментирано и потопено в Токийския залив. Главата му беше балсамирана в саке и върната на шефа му в лакирана кутия.