Виктор О'Рейли - Правилата на лова

Килмара изучаваше ситуацията. Двамата терористи бяха махнали маските си, за да виждат по-добре в тъмното и той вече можеше да ги идентифицира. Трябваше му затворник, който да знае нещо. Това беше работа по договор, така че едва ли някой от тях щеше да знае много, но си струваше да опита.

— Сложете филтрите! — каза Килмара. Той щракна някакъв ключ и от края на коридора проблесна много ярка светлина и веднага изгасна отново.

Макгонигъл и Дейд премигнаха на светлината и отбелязаха наум мястото на източника й. Ако пак се появеше, щяха да стрелят в нея.

Изведнъж тя започна да просветва със смайваща скорост като побесняла стробо светлина в дискотека.

И двамата стреляха, но стробо ефектът беше дезориентиращ. Те се концентрираха и отправиха кратки залпове направо в лампата. Чуха воя и рикошета на куршумите и на Макгонигъл му мина през ум, че сигурно е покрита с куршумоустойчиво стъкло или прозрачна балистична пластмаса. Започна да му се гади и да губи ориентация, после целият се разтрепери. Оръжието се изплъзна от ръцете му и той се строполи на пода в нещо като пристъп.

Беше станал жертва на едно приспособление, първоначално разработено за контрол над тълпи от хора. То се основаваше на откритието, че някои хора губят ориентация от стробо светлини. Откривателите увеличили интензитета и честотата на проблясъците и резултатите надминали очакванията им. Оказало се, че продължителното излагане, дори за няколко минути, може да превърне потърпевшия в хроничен епилептик. Технологията беше евтина и резултатна и принадлежеше към категорията „оръжия, не причиняващи смърт“. След като беше видял резултатите от въздействието на тези играчки — звукови лъчи, причиняващи глухота, лазерни лъчи, причиняващи слепота — Килмара сметна, че тази категория не е наречена съвсем правилно. Все пак трябваше да признае, че Мегабийм беше по-състрадателна алтернатива пред разстрела, който те превръща в хроничен мъртвец.

За жалост Джим Дейд остана прикрит зад Макгонигъл и не беше поразен в същата степен. Макар и дезориентиран, той успя да се втурне отчаяно към вратата на Фицдуейн, без да престава да стреля с автомата си.

Куршумите направиха на трески вече избитата от гранатата врата. Болен и замаян, Дейд се препъна вътре, стреляйки. Последното, което видя през живота си, беше един плътен лъч светлина, започващ от другия край на стаята и завършващ в гърдите му. Плътта беше разкъсана, костите смачкани, а кръвта шуртеше от дузина дупки. Безжизненото тяло беше отхвърлено назад в коридора до издаващия нечленоразделни звуци Макгонигъл.

Забръмча електромотор и преградата се вдигна. Рейнджърите се придвижиха напред. Цялата операция — от момента, в който терористите бяха започнали да се катерят по пожарната стълба, за да влязат в болницата — беше отнела две минути и двайсет и три секунди.

Фицдуейн беше проспал всичко до избухването на гранатите. После се беше събудил и бе посегнал към своя автоматичен калико. Оръжието беше изключително лесно за боравене. Предпазителят можеше да се мести с коя да е ръка, дори само с докосване. Гилзите изскачаха надолу в найлонова торбичка, докато стреляше. Оръжието беше приятелски настроено към околната среда — никакъв боклук. Балансът беше идеален. Беше заредено с трасиращ куршум. Трябваше само да го насочи и да стреля.

Точно това и направи.

— Проклятие! Проклятие! — извика Килмара и отново включи осветлението в стаята. — Върви по дяволите, Хюго! Защо трябваше да го застрелваш? Защо просто не го рани? Трябва ни човек, когото да разпитаме. Трябва да разберем кой върши това. Нужен ни е затворник. Нужни са ни някои отговори.

Фицдуейн седеше в леглото си, а от автоматичното му оръжие излизаше дим. Изглеждаше толкова опасен, колкото би могъл да изглежда човек в пижама.

— Едно скромно основание — озъби се той. — Нужно ми е да остана жив. Освен това вече съм раняван и повярвай — никак не е забавно.

Сасада чу глухи експлозии и сърцето му подскочи. Готово, помисли си той, всичко е готово.

Погледна часовника си и си представи залпове от автоматично оръжие, с които Макгонигъл и хората му си разчистваха пътя надолу по стълбището. Запали мотора на колата, без да откъсва очи от ъгъла. Всеки момент щяха да се появят зад него.

Минаха няколко секунди и накрая се появи фигура в син гащеризон, която се затича към него. Той отвори предната врата. Фигурата все още носеше маската за празника Вси светии.