Виктор О'Рейли - Правилата на лова

— Извинете — учтиво се обърна той към дежурната администраторка. Никаква реакция. Окашля се. — Извинете, търся брат си.

Дежурната на регистратурата беше жена на средна възраст, която природата беше пренебрегнала и оставила с подобно на буре тяло. Тя вдигна глава от книгата си, недоволна, че я безпокоят в най-спокойните за деня часове — тези за външни посетители. Героинята в книгата, на която тя естествено се оприличаваше, беше млада, привлекателна и току-що любена от също така привлекателен герой. Никак не й стана приятно, че я връщат в реалния живот, когато светът на фантазиите беше толкова по-приятен.

— Кого? — навъсено попита тя.

— Той е полицай — каза Дейд. — Смятах, че трябва да е дежурен тук — той кимна към закачената мушама.

Жената вдигна рамене.

— На обяд, в стаята за почивка, кой знае?

Дейд я погледна и реши, че е безсмислено да продължава разговора. Току-що беше дошъл от стаята за почивка, където нямаше никой. Ако полицаят беше отишъл да обядва, това означаваше, че може да се върне всеки момент, което не беше за предпочитане. Тогава си спомни, че униформените полицаи в Републиката не са въоръжени. Щеше да бъде по-добре да го очисти предварително, но дори и да се появеше по-късно голяма работа. Дейд се обърна и се върна при Макгонигъл.

Макгонигъл размисли върху чутото от Дейд. Отсъствието на полицая го безпокоеше, но вече беше късно да се отказва.

— Вървете — каза той на Тим Пат и Джери Демпси. Те незабавно извадиха от колите тежки брезентови чанти за инструменти и започнаха да изкачват пожарната стълба.

Металната стълба, предназначена за спасяване на болни и възрастни хора, някога бе имала по-привлекателен вид. Сега беше хлътнала и ръждива, жертва на оскъдните бюджети, немарливото управление и безмилостното ирландско време. Въпреки всичко беше напълно достатъчна за осигуряване на бърз достъп. Двамата терористи стигнаха пред вратата за третия етаж само за секунди.

Отвъд вратата за пожарната стълба се простираше коридорът на крилото за възрастни пациенти, които в този момент обядваха. Тези пациенти често се нуждаеха от помощ при хранене, затова основателно се предполагаше, че сестрите щяха да бъдат много заети. В другия край на коридора имаше втора врата, а отвъд нея — площадка и друго стълбище. В дъното на площадката имаше въоръжен рейнджър, зад когото се намираха двете врати на контролната зона за безопасност и частното крило.

Единият от терористите извади ръчна бормашина с акумулатор и направи малка дупка във вратата, после постави сонда и след секунди привърши с отварянето на вратата. Преди да влезе в коридора, вторият терорист се обърна към Макгонигъл и направи знак с вдигнат нагоре палец. После моментално изчезна.

— Шейсет секунди, Джим — каза Макгонигъл и натисна копчето на своя хронометър.

Двамата се отправиха към входа, измънкаха: „Очакват ни“ на безразличната администраторка и се отправиха нагоре по стълбището. На междинната площадка над първия етаж отвориха чантите за инструменти, без все още да вадят оръжията.

Макгонигъл отново провери хронометъра си. Специалните сили за борба с тероризма не бяха единствените, които разбираха от разчет на времето. Рейнджърът пред контролната зона на третия етаж щеше да ги чуе, но нямаше да заподозре двамата работници. Докато вниманието му беше отклонено от тях, момчетата, дошли по пожарната стълба, щяха да го застрелят.

Тогава оставаше само да влязат ударно с гранатометите. Ако беше нужно нещо по-тежичко, имаха и семтекс. Либийците им бяха осигурили сериозно оръжие.

Представата на повечето хора за охранителна телевизионна камера е като за напълно видима, макар и компактна кутия, сложена на стената, с леща отпред.

Такава охранителна камера изглежда зловещо. Тя бръмчи, когато се върти, за да ви следи. Нейната телефотолеща може да ви наблюдава от интимна близост, докато операторът остава скрит. Това не е приятелски настроена машинка. Но в нейната видимост има известна цел. Тя е там не за да наблюдава, а за да възпира.

Килмара използваше понякога обикновените охранителни камери, но по-голямата част от информацията получаваше от апарати, които дължаха повече на микрохирургията, отколкото на телевизионната индустрия.

Те бяха толкова малки, че можеха да се поставят в човешка артерия. Практически бяха невидими, а предаваната информация пътуваше със скоростта на светлината по оптичните фибри, които изглеждаха на непросветените — в редките случаи, когато не бяха скрити — като обикновени жици от домакинството.