Виктор О'Рейли - Правилата на лова

Цялата военна кариера на Килмара беше преминала в света на специалните служби и антитероризма и той знаеше правилата на играта като всички останали. Ето защо не обичаше да се защитава. За него инициативата беше всичко. По темперамент беше такъв, че не вярваше в големите батальони, а по-скоро в планирането, правилното избиране на момента, дързостта и огневата мощ.

Но той беше също и прагматик. При обмисляне на операции рядко си позволяваше да бъде разсейвай от разни аспирации. Работеше в рамките на ситуацията и ако тя не му харесваше, просто ругаеше повече от обикновено и работеше още по-усърдно. Вярваше, че в тайния свят на специалните служби човек трябва да бъде етичен в работата си. Не разбираше защо всички военни не следват това кредо, тъй като алтернативата, нерядко и съвсем предсказуемо, беше смърт.

Твърдото ядро на бойната единица от ПИРА се състоеше от трима души, Килмара знаеше това, но то често се допълваше с препратени за по-специални операции хора. Докато преглеждаше анализите на минали акции на ПИРА на компютъра си, свързан с Щаба на рейнджърите в Дъблин, той отбеляза, че в някои от нападенията бяха включвани до двайсет терористи, а в някои от случаите, тежковъоръжени, те бяха отстоявали позиции и се бяха били с редовна войска.

Обикновено се смяташе, че терористите взривяват бомби или стрелят със снайпери и бързо изчезват след това, но невинаги беше така. Специално ПИРА обичаше твърда игра. Макгонигъл беше убиец и безспорен психопат, но не му липсваха нито смелост, нито дързост. Ако беше от страната на добрите, щеше да бъде провъзгласен за герой.

Килмара седеше на въртящ се стол в стая номер 4 в частното крило и наблюдаваше стена от телевизионни екрани, свързани с микроминиатюризираните камери, инсталирани на всички ключови места вътре и извън болницата. Като не се смяташе светлината от екраните, стаята тънеше в пълен мрак. На прозорците беше закачен и здраво закрепен дебел черен плат. Същото беше направено във всички стаи от частното отделение.

Фицдуейн спеше в ъгъла на стаята, уморен от разговора с Килмара.

Мери Флеминг очевидно обичаше сама да си пече хляб.

Иймън беше намерил прясно опечена содена пита в кухнята, заедно с буца бито масло и домашно малиново сладко. Той сложи автомата си върху миялната машина, порови в чекмеджетата за ножа за хляб и усърдно заработи с него. Беше на седмото небе. Френската кухня можеше да си гледа работата. Връхна точка в кулинарния живот на Иймън беше хлябът със сладко на масата на майка му и затова този малък пир извика в съзнанието му силни и приятни спомени.

Вън времето беше отвратително. Беше така тъмно, че без лампа в кухнята едва ли щеше да се вижда нещо. Дъждът плющеше силно в стъклата на прозорците и дори да примижаваше и да се взираше навън, човек трудно би се ориентирал какво става там. Но при тези условия кой ли щеше да излезе пеш, а той би чул всяка кола, която приближеше. Въпреки шума от дъжда, въпреки вятъра и далечните гръмотевици, металната решетка на двора, която се слагаше на входа да спира добитъка, беше паднала и дрънчеше шумно, щом по нея минеше кола.

Иймън си беше пуснал тихичко радиото в ъгъла. Беше много приятно в този топъл, светъл и уютен пашкул сред побеснелите природни стихии.

След като гладът му беше задоволен, на преден план изникнаха другите му нужди. Далеч от очите прелестите на сестрата станаха много по-привлекателни. Той бързо забрави обляното й в кръв тяло, белезите от ножа по шията и гърдите й. Затова пък си спомни стройните бедра и дългите крака. Тя беше само по пликчета под хавлията. Щеше да хапне още две филии хляб със сладко и после щеше да я обслужи. Защо не. Скоро щеше да бъде мъртва. Не му се нравеше мисълта да чука труп. Беше цинично.

Бе оставил дъската за хляб на перваза пред прозореца. Като взимаше ножа, проблесна внезапна светкавица и след шумно пукване лампата в кухнята угасна.

Той вдигна поглед към нея, но после забеляза, че и радиото беше замлъкнало. Или имаше някаква повреда в жиците навън, или беше изгорял някой предпазител. Е, това нямаше голямо значение. Онова, което смяташе да прави, по-често се вършеше на тъмно. А и Катлийн беше в такова състояние, че дори беше по-добре да стане така.

Обърна се да довърши рязането на хляба и изпищя. През обляното в дъжд стъкло видя някакво лице, което го наблюдаваше отвисоко. То беше като излязло от кошмар — едро, космато и свирепо. Облечен в сплъстена и окаляна дреха, самият човек приличаше на великан.