Виктор О'Рейли - Правилата на лова

— Един от тях? — попита той Мечката.

Мечката посочи автомата „Калашников“ и кимна. Кръвта капеше от един дълъг разрез върху опакото на ръката му, но той, изглежда, не я забелязваше.

— Погледни оттатък — каза детективът навъсено. Неговият узи сега беше насочен към Иймън.

Мечката прибра оръжието си и се отправи към предната стая.

Детективът се приближи към Иймън. Терористът нервно му се усмихна. Човекът, който го гледаше отгоре, беше от позната категория. Един полицай винаги изглеждаше полицай. Щеше да пристигне линейка и медицинска помощ, а до леглото му щеше да има полицай, докато се възстановява. Щяха да последват разпити и процес, както и присъда в някой строго охраняван затвор. Щеше или да избяга, или да живее сред свои. Нямаше да е твърде лошо. Това беше неизбежно в работата.

Детективът натисна леко спусъка и погледна Иймън в очите и в този миг Иймън разбра, че ще умре.

Писъкът му беше заглушен от изстрела на детектива, който не престана да стреля, докато не изпразни пълнителя.

Мечката изнесе Катлийн от превърнатата в гробница предна стая и я положи върху голямото легло в спалнята. Тя беше припаднала за малко, но докато я завиваше, отново отвори очи. Той седна до нея и хвана ръката й.

В очите на Катлийн проблесна някаква искра. Никога не беше виждала този мъж, но разбра.

— Вие сте… — тя замълча, а той кимна окуражително. — Вие сте Мечката. Хюго ми разказа за вас.

Мечката знаеше своя прякор, но никога не му го бяха казвали в лицето. По този въпрос имаше споразумение. Всъщност доста харесваше името си Хайнрих — Хайни накратко — а „Сержант“ вършеше работа за онези, които не го познаваха толкова добре. Все пак това беше една смела жена и моментът не беше подходящ за придаване на важности.

— Аз съм Мечката — каза той, като кимна с голямата си рошава глава.

Катлийн започна да се смее и да плаче, а Мечката я прегърна и остана с нея, докато пристигна линейката.

Макгонигъл беше взел трима от своите хора — Джим Дейд, Тим Пат Майли и Джери Демпси — и Сасада.

Неговите хора бяха изпитани по време на операция, Сасада не беше. Уговориха се той да остане с колите, докато те нанесат удара. Най-убедителният аргумент беше, че в това обкръжение един японец би привлякъл вниманието.

Пристигнаха в болницата малко след дванайсет. Лекарските визитации тъкмо приключваха. Скоро щеше да започне обядът. Посетителите щяха да пристигнат чак към два. Мястото щеше да бъде съвсем спокойно. По-спокойно можеше да бъде само през нощта. Бяха преценили възможността за нощно нападение, но го бяха отхвърлили. Беше твърде очаквано. Паркингът щеше да е почти празен, а охраната — вероятно удвоена. Хората очакваха нощен щурм. А измъкването по чуждите пътища през нощта беше още един проблем.

Паркингът на болницата я обграждаше от три страни. Отзад бяха помощните помещения на склада за продоволствия, парното, моргата и други. Макгонигъл беше обмислил евентуално влизане през задния вход, но там имаше пазач, който наблюдаваше на монитори разтоварването на стоките и следеше да няма кражби. Втори фактор против този план беше по-дългият път през кухните.

Местата на паркинга точно пред болницата бяха запазени за старшия медицински персонал. Имаше и алея за линейките. Тъй като болницата беше малка и стара, през главния вход влизаха както посетителите, така и спешните случаи. Отделението за спешна медицинска помощ беше точно срещу регистратурата. Това не би било удачно в оживените болници в големите градове.

Паркираха от дясната страна на сградата, така че да не се виждат от предната й страна, но да са на няколко метра от пожарната стълба, която водеше нагоре към отделението срещу частното крило. Макгонигъл и хората му до един бяха облечени в сини работни гащеризони на работници по поддръжката. Те излязоха от колите и отвориха багажниците. Оръжията вътре бяха скрити под бояджийски мушами.

Нервите на Макгонигъл бяха опънати до скъсване. Всичките му сетива бяха нащрек за най-малкия признак на опасност, но не видя нищо нередно.

Грозната железобетонна постройка на болницата и паркингът с неравен черен асфалт изглеждаха потискащо нормални. Дъждът беше спрял, но навсякъде имаше локви. Тъмните облаци на небето не пропускаха нито лъч слънчева светлина. Студеният въздух допълваше мрачното време, което заедно със сивотата наоколо напомняше на Макгонигъл за Белфаст.

Той кимна на Джим Дейд.

Терористът влезе през главния вход и помоли да използва тоалетната. Дежурната на регистратурата не му обърна особено внимание. Дейд се огледа, но не видя никакъв полицай. Въпреки това една полицейска мушама висеше на закачалка зад гишето на регистратурата.