Виктор О'Рейли - Правилата на лова

Недостатъчният брой хора беше постоянен проблем за ирландските служби за сигурност. Невъоръжената в по-голямата си част полиция заедно с армията възлизаше на не повече от двайсет хиляди, а само съвсем малък процент от тях бяха екипирани за борба с тежковъоръжени терористи. Естествено те бяха струпани в големите населени центрове и други будещи тревога места като границата. Жалкото състояние на пътната мрежа възпрепятстваше бързото придвижване. Хеликоптерите, най-доброто разрешение на проблема, бяха прекалено малко. При целия този недостиг те често биваха монополизирани от политици, посещаващи избирателните си райони. В реалния свят преследването на избирателни гласове обикновено беше по-важно от преследването на терористи.

— Ако са хванали Катлийн — каза Фицдуейн, — ще я накарат да проговори. Това означава, че ще знаят къде да ударят, мястото и броя на постовете, въоръжението — в основни линии всичко, което им трябва.

— Ще знаят всичко, което Катлийн е видяла — каза Килмара, — което не е същото. Има и някои други предпазни мерки, които един лаик не би забелязал.

— Ще знаят най-важното — трескаво мислеше Фицдуейн — и ще действат бързо. Предполагам, че ще си проправят път с взривове. Работата не е за снаряд през прозореца. Ще искат да са сигурни, а тежкият обстрел е в стила на ПИРА.

Килмара беше ужасен. В Северна Ирландия обикновено взимаха заложник най-малко половин ден преди операция и той беше разработвал действията си в тази насока. Сега осъзна, че Фицдуейн можеше да се окаже прав. Като се отчетеше времето за принуждаване на Катлийн да говори, обсъждането на план, базиран на нейните сведения, пътуване и разузнаване, нападението ставаше вероятно във всеки момент. Но сигурно щяха да почакат да свърши смяната на лекарите. От друга страна, ако това щеше да бъде щурм — бързо влизане и излизане — едва ли щяха да искат да им се пречкат посетители, значи щеше да стане преди часовете за свиждане.

Вероятно имаха само един час за подготовка, и то в най-добрия случай.

Килмара обсеби ума на Фицдуейн за още няколко минути, а после събра на инструктаж малкото сили, с които разполагаше. Извършени бяха известни промени. Самият Фицдуейн беше преместен от стая номер 2 от лявата страна на коридора в номер 4 — стаята в ъгъла отдясно.

Килмара не желаеше престрелка в болницата, но нямаше къде другаде да премести Фицдуейн на безопасно място. В частното крило поне нямаше други пациенти. Би предпочел да посрещне нападателите долу, на паркинга, или някъде далеч от болницата, но нямаше достатъчно хора за такъв вариант, а и винаги беше доста оживено в района на болницата и имаше вероятност за жертви сред населението.

Нападателите можеха да избират времето, броя на хората и силата на оръжието си, но Килмара беше избрал терена. Дойде му наум, че един известен ирландец, херцог Уелингтън, беше усъвършенствал тази тактика. Той никога не бе водил битка на терен, който не е разузнал предварително, и никога не бе губил. Понякога обаче беше давал страшно много жертви.

Килмара беше уверен, че неговата бойна единица щеше да преживее този щурм, но не знаеше на каква цена.

Четирийсет и пет минути Сасада продължи да разпитва Катлийн с нож в ръка.

Той задаваше едни и същи въпроси отново и отново, докато предизвикателната искрица в очите й помръкна. Чак тогава Сасада реши, че му е казала всичко, което знае.

Когато най-сетне разпитът приключи, Катлийн беше обляна в кръв и изпаднала в шок. Сасада беше завършвал въпросите с малки заплашителни бодвания с ножа. Острието беше толкова остро, че самото пробождане не болеше отначало, но рукналата кръв и ужасът, който то внушаваше, заличаваха всякаква надежда от съзнанието й.

Макгонигъл беше наблюдавал всичко това с нарастващо раздразнение. Той действаше далеч от родна земя и се чувстваше неспокоен при тези обстоятелства. Беше от Северна Ирландия и познаваше навиците и методите на Британската армия и Кралската полиция в Ълстър. Гардата, полицията на Ирландската република и Ирландската армия му бяха малко познати.

Когато Сасада приключи, нареди да вържат двете жени и да им запушат устите, след което ги бутнаха безцеремонно на пода в предната стая. После издърпаха една разтегателна маса, около която седнаха, и разработиха подробен план за нападение.

Макгонигъл ръководеше обсъждането. Това, че все още беше жив, беше показателно за неговия професионализъм. Всяко нападение се разработваше безупречно, но той беше привикнал хората си да импровизират, ако нещо се объркаше. Държеше най-много на точното разчитане на времето и на дисциплината. Той повтори правилата за стрелба и движение, които осигуряваха всеки да напредва, прикриван от своите. По ирония на съдбата Макгонигъл беше служил като млад в Британската армия. След това обучението му беше продължило в Либия, където беше станал експерт по оръжията от съветския блок.