Виктор О'Рейли - Правилата на лова

— Божичко, Сасада, само я погледни. Тя щеше да звучи ужасно по телефона. Нямаше начин да се съвземе и да говори нормално.

Най-сетне Сасада беше убеден от доводите на Макгонигъл. В действителност хората на ПИРА бяха далеч по-опитни в тези неща от него. Последната вълна от насилие на ИРА беше продължила да бушува безотказно през по-голямата част от живота на едно поколение. По-младите й членове бяха отрасли и възпитани в обстановка на насилие. Не познаваха нищо друго. Научаваха за терористичните техники по същия начин, както младите в едно нормално общество се учеха да карат кола.

Той извади от сакото си някакъв нож. Острието му беше съвсем леко извито и отрязано под ъгъл на върха. Формата, макар и умалена, напомняше много на японски меч.

„Ще ме убие, помисли си Катлийн. Сасада — аз знам името му, знам как изглежда. Мога да ги разпозная всичките. Няма начин да ни оставят живи.“ Обхвана я страшна мъка и съжаление, толкова силно, че забрави страха си. Сети се за всички неща, които искаше, а не беше направила през живота си. Сети се за Фицдуейн и неговата усмивка, за раненото му тяло, което толкова искаше да обича. Помисли и за майка си, която сега повече от всякога имаше нужда от нея. Помисли за болката да умреш в ръцете на тези гадни хора и изведнъж отмаля от ужас. Затвори очи да прикрие страха си. Ако ще умира, то трябваше да стане с достойнство.

Катлийн усети ножа на гърлото си, а после топлата струйка от собствената си кръв.

Докато изучаваше някаква карта в една от празните стаи в частното крило, Килмара премисляше отново своите възможности и псуваше наум англичаните и техните грехове в пътното строителство през миналите векове. Повечето от проклетите им шосета бяха тесни, криволичещи и прекалено нагъсто, за да бъдат блокирани.

Намираше се в отдалечена болница, в отдалечена част на страната и имаше набелязана за убийство жертва, която не можеше да се движи, а и да можеше, нямаше безопасно място наблизо, където да бъде отведена. Отбраната му разполагаше с ограничен брой хора, особено ако от сметката се изключеха невъоръжените полицаи. Имаше прекалено много шосета и черни пътища, за да може да ги блокира. Не знаеше кога и как щеше да нападне врагът.

В действителност не знаеше нищо. Подозираше много. В антитерористичната дейност човек се справяше предимно с откъслечни данни. Рядко имаше удоволствието да работи с пълна информация. Ако се провалиш, е — просто се проваляш и толкова. Хората умираха, но светът продължаваше да съществува. Човек трябва да бъде философ. Избиването на хората помежду им не представляваше глобална заплаха като разрушаването на озоновия слой, а нещо напълно естествено, макар и не съвсем приятно за замесените страни.

Килмара не искаше да безпокои Фицдуейн, който трябваше да почива и да се възстановява от сериозното раняване, но не можеше да се отрече, че той беше специално заинтересован от изхода на това, което ставаше сега. Освен това Хюго имаше отличен тактически нюх. Беше водил свои войни и беше отразявал много други в продължение на двайсет години. Беше видял и добро, и лошо през това време и беше насъбрал много от този опит по начин, по който малко хора го правеха.

Като влезе в стаята на Фицдуейн, Килмара погледна часовника си. Беше десет и няколко минути. Един лекар и две сестри преглеждаха Фицдуейн и генералът на рейнджърите беше помолен с категоричен тон да изчака навън. След десет минути лекарят излезе.

Килмара се опита да влезе, но отново беше отпъден от сестрите. Най-после и те излязоха. Едната държеше полузакрито бъбрековидно легенче, в което се забелязваше нещо кърваво. В ръцете на другата имаше подобно легенче, съдържащо спринцовка.

Мина му през ума, че макар и да се възстановяваше, Фицдуейн все още беше доста болен. Поколеба се пред вратата. После изведнъж реши, че приятелят му може да се превърне в мъртвец, ако по-скоро не измислят нещо.

Фицдуейн беше подпрян с възглавници в удивително изрядно легло, но беше затворил очи и изглеждаше тревожно блед. Изглеждаше много по-добре преди последната визитация. От друга страна, леглото му беше идеално оправено: Ъгълчетата бяха истинска радост за окото. Чаршафите миришеха на белина. Изпънати, подпъхнати под дюшека и без една гънка или петно, одеялата бяха гледка, която би накарала горната устна на някой флотски инспектор да затрепери от завист.

Фицдуейн отвори очи. Вече нямаше вид на мъртвец, което беше окуражаващо.