Виктор О'Рейли - Правилата на лова

— Затваряй си устата, краво, ако разбираш кое е добро за теб — каза терористът до прозореца.

Откъм коридора се дочуваше оживен разговор, който продължи няколко минути. После вратата се отвори и влезе водачът — Пади. Той се отдръпна настрана и направи знак на останалите да влизат.

Последваха го други двама, а след тях и една фигура, която изглеждаше съвсем не на място. За разлика от останалите, облечени в обикновени дрехи и ирландци поне на вид, мъжът на прага беше изискано облечен в тъмен костюм, бяла риза и клубна вратовръзка. Обувките му бяха лъснати до блясък. Беше азиатец — китаец или японец.

— Това ли е сестрата? — каза той.

— Самата тя — отвърна Макгонигъл.

— Доволни ли сте от нейната информация? — попита японецът. Акцентът беше неизбежен, но говореше много ясно.

Макгонигъл се усмихна.

— О, да. Девойчето се оказа разумно — той посегна и сграбчи майката на Катлийн, а ножът отново проблесна в ръката му. — А има и още една роднина за довършване — Катлийн сподави писъка си. — Каза ни всичко, нали?

Тя едва кимна.

— А разговорът по телефона? — попита японецът.

— Тя се обади — каза Макгонигъл, — но аз слушах до нея. Беше старшата сестра, която я питаше дали би могла да вземе дневна смяна през следващата седмица.

Катлийн преглътна злобата си и заговори плахо:

— Работим на ротативния принцип. Но понякога някой се разболява или има нужда от отпуск и тогава старшата сестра урежда нещата.

Японецът продължи да я наблюдава известно време, преди да заговори отново. Нещо в този телефонен разговор го безпокоеше.

— По кое време беше обаждането?

— Девет и двайсет, там някъде — отвърна Макгонигъл. — Защо? Аз чух целия разговор. Нямаше нищо особено. Беше точно както каза момичето.

Японецът продължаваше да се взира напрегнато в Катлийн.

Той щеше да реши дали да даде ход на операцията или не, но този път щеше да придружава наказателната група. Не искаше да излага живота си, ако нещо се провалеше. Но в същото време задачата трябваше да бъде изпълнена. Беше въпрос на дълг.

— Това е малка болница, а жената току-що се е върнала от нощна смяна — каза японецът. — Старшата сестра би трябвало да знае това и да предполага, че по това време тя вече е заспала — той удари силно Катлийн по лицето. — Не е ли така? Защо се обади тя?

Катлийн изплю кръв. Ясно беше, че този мръсник никога не бе работил в болница и не разбираше неотложните изисквания, задължението да изпълниш нещо веднага. Ясно беше, че не познаваше старшата сестра. Тя се усмихна вътрешно. Той беше умна гадина, но беше на грешен път.

— Да губиш от съня си, е съвсем нормално нещо в нашата професия — каза Катлийн. — Хората не се разболяват само защото са работили от девет до пет.

— Онази се извини, като се обади — поясни Макгонигъл. — Каза, че всъщност се обажда да остави съобщение на майка й. Нашата дама тук… — той посочи Катлийн — … говори много малко. Само „няма значение“ и „да“ и още две-три такива фрази. Разбира се, че говореше уморено, но това си беше нормално, нали? Тъкмо се беше прибрала след дежурство и игрички с нейния любим.

Сасада се разкъсваше между логиката на казаното и инстинкта си. Наистина нямаше нищо по-нормално от един кратък телефонен разговор за промяна в графика, но все пак би се чувствал много по-спокоен, ако тази жена изобщо не беше допусната до телефона. Въпреки че я бяха малтретирали и бяха убили баща й пред очите й, въпреки явния шок, получен от всичко това, в очите й предизвикателно проблясваше искрица непокорство. Тя беше силна и съобразителна жена. Дали бе успяла да предупреди болницата по някакъв начин?

— Защо позволихте на това лице — той посочи Катлийн — да говори по телефона? — нужно му беше време да помисли.

Макгонигъл вдигна рамене.

— Занимавал съм се със заложници и преди. Основното е нещата поне отвън да запазят възможно най-нормален вид. Всеки, който познава тези хора, би очаквал слушалката да бъде вдигната. Не исках някоя съседка да се отбие, защото не е могла да се свърже по телефона — той погледна прямо японеца. — Във всеки случай, човече, и моят живот е изложен на риск и ти казвам: тя не спомена нищо. Нямаше нито ключова дума, нито парола, нито някаква необичайна фраза. Сигурен съм в това — северняшкият му акцент стана по-изявен. Напрежението в стаята видимо нарасна.

— Защо не използвахте майката? — каза Сасада и посочи Мери Флеминг, която седеше, безжизнено отпусната на дивана, с празен поглед.