Виктор О'Рейли - Правилата на лова

Мечката извади най-големия автоматичен пистолет, който Фицдуейн беше виждал някога.

— В Европа се носят деветмилиметровите, защото това се използва от всички. Амунициите са сравнително евтини поради намалените размери. Куршумът лесно се изстрелва, защото има добър обсег и хубава, равна траектория и не те рита като тъща ти. Можеш да заредиш пълнител с петнайсет или повече куршума, следователно можеш да произведеш доста сериозен обстрел. Всички са доволни. Но проблемът с деветмилиметровия е — продължи той — че му липсва възпираща сила. Анализът на действителните престрелки в САЩ показва, че попадение в жизненоважна точка изважда жертвата от строя само в петнайсет процента от случаите срещу деветдесет и пет процента при използването на четирийсет и пет милиметров.

Фицдуейн започваше да смята, че разговорът е малко нетактичен. Спомни си, че беше прострелян съвсем наскоро. Но темата, изглежда, действаше добре на Мечката.

— Така че използвай четирийсет и пет милиметров — подсказа му той.

— Аха! — триумфиращо каза Мечката. — Така би решил човек. Но… — замълча.

— Но? — попита Фицдуейн.

— Но… — каза Мечката и отново замълча.

Фицдуейн се почувства като в забавен мач по тенис, в който трябва да върти насам-натам глава, за да наблюдава ударите.

— Но? — каза отново той. Не можа да се въздържи.

— Какъв беше онзи английски израз за значението на детайла?

На Фицдуейн му мина през ум, че ако някоя нация познава добре детайлите, то това е швейцарската.

— Дяволът е в детайла — каза той.

— Точно така — Мечката вдигна демонстративно огромния си автоматичен пистолет.

Влезе една сестра с бъбрековидно легенче, в което имаше нещо неприятно. Фицдуейн вече изпитваше истинско отвращение към този вид легенчета. Или повръщаше в такова, или в него носеха спринцовка, предназначена за някоя част от неговата анатомия. Изобщо мразеше иглите. А бъбрековидните легенчета се използваха, така му бяха казвали, за да отнесат онова, което са отрязали от теб. Тези мисли никак не бяха приятни.

Сестрата изпищя и изпусна таблата. Мечката не й обърна внимание.

— Проблемът при четирийсет и пет милиметровия е, че няма обсега или пробивната сила. Куршумите му са с голяма ударна сила, но нямат нужната скорост.

Вратата се отвори с трясък и един рейнджър застана в нея с автомат в ръце. Мечката и на него не обърна внимание.

Фицдуейн изведнъж забеляза, че е на линията на обстрела. Щеше да бъде нелепо някакъв идиот да го убие с благородното намерение да спаси живота му. Освен това вече беше достатъчно прострелян за тази година.

— Недей стреля, за Бога! — изкрещя той.

— За Бога, защо не? — отвърна в същия стил рейнджърът.

Фицдуейн го гледаше слисано. Не можеше да измисли подходящ отговор на минутата. Смешно беше да се дискутират такива неща. Той изгледа гневно рейнджъра и после се отпусна. Мъжът се хилеше. Това беше Грейди, който познаваше Мечката.

— И така — тържествено каза Мечката, — търсех патрони, които да комбинират преимуществата на деветмилиметровите и четирийсет и пет милиметровите без техните недостатъци. Исках възпираща сила, равна траектория, добра пробивност, обсег и хубав, голям пълнител.

Той изкара пълнителя от пистолета си.

— Това е десетмилиметров „Пустинен орел“. Довери се на израелците за избора на оръжие.

Чак тогава забеляза кобура, закопчан за леглото на Фицдуейн.

— Какво е това?

Фицдуейн му показа.

— А калибърът? — попита Мечката.

— Не искам да ти крада чудесията — отвърна Фицдуейн и не сдържа усмивката си. — Десетмилиметров.

— О! — каза Мечката малко натъжен.

Изтощена от нощната смяна и преживяния шок, Катлийн беше задрямала, когато се чу звънецът на входната врата.

Тя се стресна и отново изпита старото гадене и объркване, но свърза познатия звук с някаква помощ, добри новини или положително развитие на нещата. В тяхното семейство винаги се отбиваха хора. Съседите по всяко време бяха добре дошли на чаша чай. Традиционното ирландско гостоприемство не беше забравено заради телевизията. Всъщност те нямаха телевизор. Това не се дължеше на някакво вкоренено убеждение, а на простия факт, че близките планини правеха невъзможно качественото приемане на телевизионните сигнали.

Столът, на който седеше, и килимът бяха подгизнали и лепкави от засъхнала кръв. Полузакритото с вестник тяло на пода беше баща й. Тя отново изпадна в шок и започна да повръща.