Виктор О'Рейли - Правилата на лова

Катлийн го желаеше, но съвсем не беше сигурна, че ще го има. Все пак съществуваше малък шанс, а това само по себе си беше забавно. Нощната смяна не беше такава преди.

Последната крава пред нея вдигна опашка и остави един от не съвсем атрактивните аспекти на селския живот на шосето. Да си миеш колата в провинцията беше безсмислено занимание.

Катлийн даде газ и се плъзна през няколко кравешки купчинки, а фермерът й махна с ръка, докато затваряше портите. Тя небрежно отвърна на поздрава. В тази част на света всеки поздравяваше всеки, което беше доста приятно, но не съвсем благоприятно за безопасността на движението по пътищата.

Някаква бяла кола, „Воксхол Кавълиър“, я беше застигнала, докато чакаше кравите. Забеляза случайно, че в нея имаше двама, не — трима мъже и не изглеждаше да е местна. Тя се движеше след нея останалите три километра до самотното бунгало на родителите й и когато Катлийн зави по сенчестата алея, колата отново я последва.

Катлийн паркира и излезе. Долови миризма на дим. Сигурно майка й приготвяше закуската вътре. Чувстваше се уморена, но беше много приятно да побъбри с родителите си на чаша чай, преди да отиде да поспи.

Тя тръгна към кавълиъра. Пътищата не бяха добре обозначени и вероятно това отново бяха изгубили се хора. Мрежата от второкласни пътища беше доста объркваща.

Като наближи колата, двете предни врати се отвориха и от нея излязоха двама мъже. Шофьорът имаше къдрава червеникава коса и приятно лице. Той се усмихваше. Пъхна ръка в джоба на палтото си, а когато отново я извади, държеше автоматичен пистолет.

Катлийн шокирана погледна оръжието и почувства, че я обзема ужасен страх. Тъкмо да изпищи, когато усмихнатият мъж я ритна много силно в корема. После грубо я принуди да се изправи и отново я удари през лицето.

— Да влезем вътре, Катлийн. Искам да си поговорим малко с родителите ти.

Килмара не гледаше с добро око на използването на такива редки и скъпо струващи ресурси като неговите елитни рейнджъри за нещо толкова земно като охранителни дежурства. Той обичаше да поеме сам инициативата. Смяташе, че тези статични дежурства изхабяват напразно неговите обучени момчета. Един рейнджър на пост представляваше само още една мишена и имаше ограничена възможност да използва уникалните си умения. Изчакването на събитията оставяше на терористите свободата да нападат когато и където си пожелаят и да имат местно огнево превъзходство дори когато в национални мащаби бяха многократно по-слаби.

Трябваше само да погледне през границата в Северна Ирландия, за да види доказателства за правотата си. Там няколкостотин активисти на ИРА разиграваха трийсет хиляди британски войници и въоръжена полиция, които се съсипваха от работа, и въпреки всичко убийствата продължаваха.

За да осигури безопасността на Фицдуейн, Килмара беше готов да направи изключение. Официалното оправдание беше, че Фицдуейн бе рейнджър от запаса — имаше чин полковник — и следователно се грижеха за един от своите хора. Всъщност нещата опираха до приятелство и дълги години, прекарани заедно. Килмара не обичаше да вижда приятелите си застреляни. През дългата му и бурна военна кариера това се беше случвало повече от няколко пъти, затова още повече ценеше близките, които му бяха останали.

Охраната на Фицдуейн беше поверена на шестима рейнджъри. За да има възможност за смени, двама бяха на пост, двама чакаха в готовност и двама почиваха. За безопасността на района се грижеха един цивилен и въоръжен детектив под прозореца на Фицдуейн и още един на приемното гише в болницата, който наблюдаваше на монитор предното стълбище и асансьора.

Вътрешната безопасност включваше една контролна зона в частното отделение, където беше настанен Фицдуейн. Два чифта специално инсталирани врати запечатваха коридора. Правилото беше да не се отварят едновременно и двете. Проверяваха посетителите първо пред едната врата, която се затваряше след тях, после отново в контролната зона, преди да ги пуснат през втората врата. В контролната зона имаше и метален детектор. Персоналът, който имаше право на достъп, беше със специални пропуски и знаеше ежедневно променяната парола. Снимките им се проверяваха от вътрешната охрана, но тя вече познаваше по физиономия всички редовни посетители.

В следващия след контролната зона коридор имаше шест частни стаи. Отначало бяха заети четири от тях, но след епична битка с болничните власти Килмара успя да ги освободи още след първата седмица. Сега една стая се заемаше от Фицдуейн, друга се използваше за спане от рейнджърите след смяна, а трета беше превърната в подвижна столова. Останалите три бяха свободни.