Виктор О'Рейли - Правилата на лова

Кей искаше да преминат към други неща. Шефът по безопасността беше достатъчно опитен. Една рутинна операция на десет хиляди километра не би трябвало да отнема времето на събранието. Делегирането имаше за цел някой друг да свърши работата, докато ти си гледаш по-важните дела. Но все пак Кей се поколеба. Китано сам беше включил тази точка в дневния ред.

Кей го погледна.

— Има нещо, което искате да ни кажете, Китано-сенсей?

— Покушението беше извършено по план, но не беше съвсем успешно. Изглежда, нашият екип е бил избит. Набелязаният човек е бил само тежко ранен. Жалко, че не сме имали пълен успех.

Около масата се долови известно чувство на облекчение. Загубата на екипа от терористи беше нещо, за което трябваше да знаят, но не беше нещо, за което трябваше да се тревожат. Имаше постоянен приток на млади мъже, които искаха да се докажат в действие. Жертвите на бойното поле бяха нещо неизбежно в наше време, като се имаха предвид постоянно усъвършенстващите се умения на антитерористичните подразделения, но все пак превишаваха нормалния за естеството на работата брой. Безкрайно по-добре беше екипът да загине, отколкото да бъде заловен. Мъртвите не представляваха обект за разпит.

— Благодарим ви, че ни докладвахте, Китано-сан — каза Кей, — но ние сме убедени, че ще намерите задоволително разрешение на този проблем.

Китано благодари за доверието.

— Какво е името на набелязания обект, сенсей? — попита Фумио. — От значение ли е за нас?

— Жертвата е ирландец на име Хюго Фицдуейн, Намака-сан. Той не е от особена важност. Това е просто въпрос на гири . Предприети са по-нататъшни действия.

— Следваща точка от дневния ред — каза председателят на събранието.

Районна болница в Конимара, 1 февруари

Килмара огледа болничната стая.

Фицдуейн седеше изправено до леглото си. Бинтованите му гърди бяха скрити под тениска и той за пръв път не изглеждаше като пациент. Беше бледен и отслабнал, но все пак имаше малко руменина по страните му, а очите му бяха живи и проницателни. Отпред върху тениската имаше картина на няколко скункса и беше отпечатана думата „Съоръжения-трепачи!“

Фицдуейн забеляза погледа му.

— Изпрати я Мечката — каза той.

Килмара се ухили.

— Като говорим за него, как е той?

Сержантът от полицията Хайни Рауфман, Мечката, беше огромен и тежичък полицай от Берн с мустаци като на морж, груби маниери и слабост към едрото оръжие, с което се справяше — като много швейцарци — изключително добре. Двамата с Фицдуейн бяха станали доста близки по време на преследването на Палача в Берн и се бяха били заедно, когато замъкът на Фицдуейн беше под обсада. Впоследствие Мечката, който беше вдовец, се ожени повторно. Фицдуейн му стана кум.

Фицдуейн се усмихна.

— Все още се води към Бернската криминална полиция, но има някаква любовна връзка с швейцарските федерални власти. Вече не се занимава с обичайната за ченге работа. Не му и плащат, както обичайно. Заел се е с антитерористична дейност и други подобни екзотични занимания.

Килмара не беше изненадан. Мечката беше от хората, които лесно би могъл да определиш като стабилен уличен полицай, стигнал върха в кариерата си. Но външният вид лъжеше, макар и в изгодна насока, както беше в неговия случай. Мечката имаше остър ум. Нищо чудно, че най-после беше влязъл в действие.

Но запомнете — понякога търпението му се изчерпваше. Когато Фицдуейн срещна за пръв път Мечката, детективът беше в немилост, защото беше натупал немски дипломат, попрекалил на някакъв прием. Като столица на Швейцария, Берн беше пълен с дипломати, които нямаха друга работа, освен да пият и прелюбодействат, както и да гледат мечките. Всички дипломатически операции се извършваха в Женева, а финансовите — в Цюрих.

Килмара се сети за усмивката на Фицдуейн. Той продължаваше да се усмихва — явно очакваше нещо.

— Да не забравям нещо? — учтиво попита Килмара.

— Трябва ми разрешително за носене на оръжие — каза Фицдуейн.

— Имаш го, макар че не знам липсата на такова да те е притеснявала някога.

Огромната оръжейна колекция в замъка на Фицдуейн не беше съобразена с ирландските закони.

— Едно доста голямо разрешително — продължи Фицдуейн — или по-добре да кажа разрешително за едно доста голямо оръжие.

Килмара вдигна вежди, когато му просветна какво има предвид Фицдуейн.

— За един доста голям човек.

— Днес умът ти е като бръснач — пошегува се Фицдуейн. — Швейцарците може би смятат, че ми трябва някаква охрана, затова ми заемат Мечката.