Виктор О'Рейли - Правилата на лова

Килмара подбираше думите си, за да намали напрежението.

— Групата, която те нападна, беше от трима. За нещастие бяха убити. Документите на всички бяха фалшиви. Облеклото им беше закупено наскоро и не доказваше нищо. Нямаше отличителни знаци.

Фицдуейн продължаваше да го гледа. Минаха вече три седмици, говореше погледът му.

— Единствената характерна за всички черта беше, че са азиатци или поне изглеждат азиатци. По-точно приличаха на японци — продължи Килмара. — Направихме запитване по целия свят чрез Интерпол и по-специално в Япония чрез Столичното управление на полицията в Токио. Прегледахме и други източници, както правим обикновено, когато имаме повече данни за терориста. Обадихме се на наши приятели и помолихме за някои услуги, изобщо създадохме малко движение по Информационната магистрала.

— И? — каза Фицдуейн.

— Отговорите малко се забавиха. Разбира се, Интерпол не се слави с бързи рефлекси, а японците обичат много да дъвчат, преди да преглътнат. В края на краищата излезе, че тримата са членове на дясна екстремистка група, за която се предполагаше, че се е разпаднала преди три години. Нашите трима са били затворени за някаква формалност, но са били пуснати преди около осем месеца.

— Времето почти съвпада — каза Фицдуейн. В основата на мотивите им е била срещата му с Кадар, Палача. Ако ставаше въпрос за отмъщение, би очаквал да се случи по-рано. Но това, че предвидените нападатели, не са били на разположение поради прищевки на японското правителство, би могло да обясни забавянето. — Но защо японци?

— Единственото нещо е, че според Токио нашите трима буйни приятели не би трябвало да се появят на твоя остров.

— Защо не? — каза Фицдуейн.

— Предполага се, че са в Средния изток — бодро отвърна Килмара. — Това казва компютърът. Но какво знаят компютрите? Освен това има нещо странно в ритъма, с който ни отговарят някои от другите ни източници. Мълчание, после абсолютният минимум, а накрая истинско угощение. Сякаш някои хора са пресметнали, че може да допринесем нещо за тяхната игра. А кои са тези хора…

Погледна загрижено към Фицдуейн.

— Хюго — тактично запита той, — сигурен ли си, че искаш да навлизаш в това?

— Аха — отрони се нещо като дълга въздишка в знак на разбиране или съгласие.

— Едълайн казва така понякога — весело продължи Килмара, — но никога не съм съвсем сигурен дали е за добро или за лошо. Това е шум, свързан с контекста.

— Аха! — отново каза Фицдуейн. Той беше подпрян с възглавници в неудобното си болнично легло. Беше страшно пребледнял и изведнъж се наклони напред и започна да повръща.

Килмара натисна бутона за спешно повикване, ясно съзнаващ, че медицинската помощ щеше да изгуби ценни секунди заради охраната, която беше поставил. Да умреш заради собствената си безопасност — каква ирония! Хюго наистина би оценил това.

Той погледна приятеля си. Фицдуейн се беше отпуснал назад върху възглавниците. Сега беше по-скоро зелен, отколкото бледен.

— Извини ме — измънка той. Клепачите му се затвориха и той се отпусна на една страна в безсъзнание. Страните му възвърнаха донякъде цвета си.

Вратата се отвори с трясък и стаята се изпълни с хора в бели престилки. За щастие, изглежда, знаеха какво да правят.

Не е хубаво да си прострелян, мислеше си Килмара, ама никак не е хубаво. А не ни се мисли за такива основни неща, като проливането на кръв и изтичането на секрет, за натрошена кост и ранена плът, за времето и болката.

Стаята замириса на повръщано и разни лекарства, но нямаше и следа от миризмата, която ни придружава през живота и напомня всекиму, че е смъртен. Въздухът не миришеше на страх.

Седнал в креслото за посетители, временно пренебрегнат от съсредоточения екип, Килмара изпита огромно облекчение. Той знаеше в този момент, че Фицдуейн наистина ще се оправи. Надеждата се превърна в сигурност. Чувстваше се странно слаб, сякаш едва сега реагираше на напрежението през тези безкрайни дни. Искаше му се да се изсмее или да изкрещи, или просто да легне и да заспи. Лицето му обаче остана безизразно.

Един стажант се обърна да вземе нещо от една сестра и забеляза Килмара. Стажантът беше дежурен от необяснимо дълго време и беше уморен, небръснат, раздразнителен и кратък.

— Вън! — заповяда той. — Ей, ти — вън оттук!

— Вън оттук, генерале — любезно каза Килмара и излезе.

Очевидно Фицдуейн отново беше в играта, но щеше да мине време, преди да стане сериозен играч. Тъй като познаваше своя приятел, Килмара беше сигурен, че няма да чака дълго.