Виктор О'Рейли - Правилата на лова

Адачи прелисти папката. Познаваше повечето жертви от снимките на труповете им. Те оставяха най-ярки впечатления. Снимките на все още живите жертви, събирани след смъртта им, имаха някакво неестествено излъчване. Истинското нещо, най-запомнящият се образ — това беше последната снимка, тази на трупа. Той кимна на Фудживара, щом онзи откри кървавата пихтия, която някога беше представлявала човекът Моринага.

— Бащата на Моринага — каза Фудживара — е бил при Ходама дълги години. Изглежда, бащата и синът са били отчуждени за известно време. Бащата е искал синът да работи при Ходама и да продължи семейната традиция, а синът е искал да поеме по свой път. Той отишъл да работи за една от големите корпорации. После съвсем неочаквано я напуснал и отстъпил пред желанието на баща си да работи за Ходама.

Адачи кимна. Бяха предположили, че е замесен вътрешен човек. Това беше нещо обичайно при подобни убийства, а и в случая портите не бяха насилвани. Някой беше дал комбинацията на натрапниците или те вече са знаели кода.

— Открихме финансовите архиви на младия Моринага. Купувал е повече акции, отколкото би могъл да си позволи със заплатата на телохранител, а в апартамента му намерихме и над един милион йени в брой.

Фудживара продължаваше да се усмихва.

— Още ли има? — попита Адачи.

— Открихме сметка от някакъв нощен клуб и две визитки в един от костюмите му. Отидохме на въпросните места и ги накарахме да идентифицират Моринага и компанията, с която е бил. Младият Моринага е излязъл с хора от „Намака Корпорейшън“.

— Ийни, мийни, майни, мо! — възкликна Адачи.

— Какво означава това? — попита инспектор Фудживара.

— Откъде да знам! — отвърна Адачи. — Да вземем някои от момчетата и да идем да пийнем по една бира.

Чифуне лежеше, скрита зад купчина щайги на третия етаж на един склад близо до Рибния пазар, и размишляваше относно психологията на информаторите.

В една от щайгите имаше бутилки от отвратителния виетнамски ферментирал рибен сос „Нуок Мам“ и сигурно някоя от тях беше счупена. Носеше се страхотна воня. Какво беше станало с добрия стар соев сос? — питаше се тя. Японците имаха най-дългата продължителност на живота от всички народи — живо доказателство, че традиционната храна беше с превъзходни качества.

Ако искаме да бъдем по-точни и да оценим функционалността на системата, трябва да признаем, че едва ли някога се налагаше да се срещат информатор и информиран. Те можеха да се свържат по телефона, по радиофона, по факса или дори по пощата, без да включваме по-екзотичните методи, предпочитани от шпионите: кутии за анонимни писма, разхлабени тухли, кухи дънери и други подобни. Ако човек е компютърно образован, би могъл да използва дори Компу-сърв.

Не, комуникацията при получаване на информация не изискваше среща. Човешкият елемент налагаше тази непрактична и излишна, дори опасна дейност, каквато представляваше срещата лице в лице между информатор и контрольор.

Съгласно стандартната процедура на Коанчо, Чифуне беше обучена не само от самите Коанчо, но и от чужда разузнавателна агенция. По традиция тази роля се изпълняваше от ЦРУ, но все по-големият икономически напредък на Япония беше породил желанието за известна независимост, а в края на шейсетте години, когато престижът на Америка и ЦРУ доста се беше уронил след войната във Виетнам, Коанчо бяха започнали да завземат позиции. Много японци бяха ходили в чужбина, за да се учат от чуждия опит. Първоначалният тласък за успехите на японската икономика се дължеше именно на това.

По отношение на разузнаването Коанчо попадна на златна мина с Израел. Чуждия елемент в обучението си Чифуне получи при престоя си в Мосад, което означаваше „Института“ на еврейски — Ха Мосад, ле Модийн веле Тафкидим Мейухадим, Институт за разузнаване и специални операции.

Беше започнала трудния курс в тренировъчния център на Мосад на север от Тел Авив, от който излизаше елитът на високоефективните кацас — офицерите, които представляват гръбнака на израелското разузнаване. Бабата на Чифуне беше еврейка — известен на Мосад факт, който изигра немалка роля за грижите, положени при нейното обучение.

Но японската страна на характера й беше тази, която я беше довела на среща с нейния информатор. Израелците бяха категорични по отношение на скритите опасности и заплахи за сигурността при такива срещи. Те бяха подчертали, че обикновената логика налага ограничаването на такива уговорки до минимум. Точно обратното — нейното японско възпитание и дори обучението й в Коанчо подчертаваха значението на нинджо , човешките чувства.